Част от съзнанието му го подканваше: върви, щом ти се иска, не му мисли толкова. Догодина може да умреш от сърдечен удар, какво значение има? Но другата част, в която бе стаен страхът, се оказа по-силна. Знаеше, че би могъл да е приятел на Лу Ан до края на живота си, ала не бе сигурен дали ще е в състояние да прекарва всеки ден до нея със съзнанието, че всичко това може изведнъж да приключи. Изруга полугласно. Усещаше, че всичко се свежда чисто и просто до завист. Ако беше с двайсет… хайде, с трийсет години по-млад… Завист към мъжа, който в крайна сметка щеше да я спечели. Да спечели любовта й, за която той бе сигурен, че ще трае вечно, поне от нейна страна. А Господ да пазеше оня, който измамеше чувствата й. Тя бе способна на дива ярост, това се виждаше, а в същото време имаше златно сърце. Но тъкмо от съчетанието на тия противоположности бликаше неповторимият й чар.
Чарли рязко се отърси от мислите си и насочи поглед към сцената. Почувства как всички в публиката изведнъж се напрегнаха. После камерите защракаха, щом в полезрението им се появи Лу Ан — висока, царствена и спокойна. Чарли поклати глава в почуда и отново изруга. Тя бе направила избора му още по-труден.
Шериф Рой Уеймър едва не се задави с бирата си, като видя от телевизора да му маха не друг, а Лу Ан Тайлър.
— Бре да му се не види! — възкликна той поразен и се обърна към жена си Дорис, която сякаш щеше да пробие с поглед екрана.
— Ти я търсиш из целия окръг, а тя, хубостницата, била в Ню Йорк! — викна Дорис. — И виж я само колко пари спечели! — добави огорчено. В кофата за боклук в задния й двор имаше двайсет и четири скъсани лотарийни билета.
Уеймър надигна с труд масивните си телеса от фотьойла и се отправи към телефона.
— Звънях до околните железопътни гари и до летището в Атланта, но още нямам отговор. Не ми е минало и през ум, че ще тръгне за Ню Йорк. Не съобщих да организират за Лу Ан издирване, защото не вярвах, че може да напусне окръга, камо ли щата. Та тя и кола няма дори. Че и с това бебе… Рекох си, че сигурно се е покрила в къщата на някоя приятелка.
— Ей на, че ви се е изплъзнала — посочи му Дорис телевизора. — Но крива или права, рядко хубаво момиче е, това не може да се отрече.
— Ти знаеш, майко — отвърна той на жена си, — че тук не разполагаме с толкова хора като ФБР. А пък сега и Фреди е на легло, та имам само двама дежурни полицаи. В щатската полиция пък са затънали до гуша в работа, не могат да отделят ни един човек. — Той вдигна слушалката.
Дорис го погледна тревожно.
— Мислиш ли, че Лу Ан е убила Дуейн и другото момче?
— Лу Ан може да надвие доста мъже, които познавам — сви рамене Уеймър. — Дуейн поне като нищо би го надвила. Но другият беше здравеняк, тежеше към сто и петдесет кила. — Започна да набира номера. — Ала нищо чудно да го е нападнала изотзад и да го е цапардосала с телефона. Знае се, че се е борила с някого. Не един и двама са я видели с превръзка на брадата същия оня ден.
— Всичко е заради пустите наркотици — заяви Дорис. — Сърцето ми се свива, като си помисля как бебчето е било в караваната при всичката тая отрова.
— Така си е, да — кимна Уеймър.
— Гарантирам ти, че Лу Ан го е измислила всичко това. Сече й умът, нали си я знаем. Пък и колкото да се мъчеше да го скрива, личеше си, че не й е мястото сред нас. Искаше да се махне оттук, но нямаше начин. И е намислила да го стори с парите от наркотиците, помни ми думата, Рой.
— Добре, чух те, майко. Само дето вече не й трябват пари от наркотици — посочи към телевизора той.
— Побързай тогава, преди да се е измъкнала.
— Ще се свържа с полицията в Ню Йорк да я приберат.
— Мислиш ли, че ще го направят?
— Майко, че тя е заподозряна в убийството на двама души — отсече той авторитетно. — Дори нищо лошо да не е направила, най-малкото е важен свидетел.