— Честно казано, тревожех се, че ще се изложиш. Не че имам нещо против теб, естествено. Както съм ти казвал вече, ти си интелигентна млада жена, но и най-образованите хора, когато попаднат в необичайна ситуация, в повечето случаи не съумяват да се справят. Не си ли съгласна?
— Натрупах богат опит в това отношение.
— Моля? — Джаксън леко се наклони напред, но остана скрит от погледа й. — Опит с какво?
Лу Ан се взираше към тъмния ъгъл, но светлината не й позволяваше да види нищо,
— С необичайни ситуации.
— Знаеш ли, Лу Ан, ти наистина ме удивляваш понякога. В някои, макар и малко на брой случаи не ми отстъпваш по съобразителност, а от моята уста това означава много. — Той я наблюдава още няколко секунди, после отвори куфарче, поставено на седалката до него, и извади няколко листа хартия. По лицето му заигра усмивка и той се облегна на меката кожа с въздишка на задоволство.
— А сега, Лу Ан, дойде време да обсъдим условията.
Лу Ан кръстоса крака.
— Първо трябва да поговорим по един въпрос.
— Нима? — наклони глава Джаксън. — Интересно, какъв ли ще е той.
Лу Ан пое дълбоко дъх. Цяла нощ не бе мигнала, обмисляйки как да му съобщи по най-добрия начин за мъжа, нарекъл себе си Рейнбоу. Отначало се колебаеше дали изобщо бе нужно Джаксън да узнава за него. Накрая реши, че след като ставаше дума за пари, той рано или късно ще научи. По-добре да го чуеше от нея.
— Един човек разговаря с мен вчера.
— Един човек, значи. И за какво?
— Искаше от мен пари.
Джаксън се разсмя.
— Лу Ан, миличка, всички ще искат от теб пари.
— Не, случаят беше друг. Той искаше половината от печалбата ми.
— Какво каза? Та това е абсурдно.
— Не е. Той… той разполага със сведения за мен, за едни неща, които ми се случиха, и каза, че ще ме издаде, ако не му платя.
— Боже мой, и какви са тия неща?
Лу Ан помълча, загледана през стъклото.
— Може ли да ми дадете нещо за пиене?
— Моля, обслужи се — посочи той с облечената си в ръкавица ръка към вратичката, вградена отстрани в лимузината. Без да погледне към него, Лу Ан отвори хладилника и извади една кока-кола. Отпи жадно, изтри устните си и заговори:
— Нещо ми се случи точно преди да ви позвъня, за да ви кажа, че приемам предложението ви.
— Да не би случайно да говориш за двата трупа в караваната ти? За наркотиците вътре? За факта, че полицията те търси? Или може би си се опитала да скриеш още нещо от мен?
Тя не можа да му отговори веднага, а по лицето й бе изписано нескрито изумление.
— Нямах нищо общо с онези наркотици. А мъжът се опитваше да ме убие. Просто се отбранявах.
— Трябваше да се досетя, че след като искаш тъй бързо да напуснеш града, и то с променено име, има нещо нередно. — Той поклати тъжно глава. — Горкичката ми Лу Ан, сигурно при тия обстоятелства и аз бих пожелал да изчезна възможно най-скоро. И кой би го помислил за малкия ни Дуейн. Наркотици! Какъв ужас. Все пак, понеже имам добро сърце, няма да се настройвам срещу теб заради това. Станалото, станало. Обаче… — Тонът на Джаксън рязко се промени и стана остро заповеден. — Никога повече не се опитвай да криеш нещо от мен, Лу Ан. Моля те, не си причинявай това.
— Но онзи човек…
— Този въпрос е уреден — нетърпеливо я прекъсна Джаксън. — В никакъв случай няма да е необходимо да му даваш пари.
Тя се втренчи в тъмнината, зашеметена от смайване.
— Но как успяхте да направите това?
— Хората постоянно ми задават този въпрос — развеселен отвърна Джаксън, после понижи тон и добави: — Аз мога да направя всичко, Лу Ан, не го ли знаеш? Плаши ли те това? Ако не, редно е да те плаши. Мен самия понякога ме стряска.
— Мъжът каза, че е бил изпратен да ме убие.
— Нима?
— Но после задачата му била отменена.
— Колко странно наистина.
— Направих си сметката, че е бил оттеглен веднага след като ви се обадих да кажа, че съм съгласна.
— Животът е пълен със съвпадения, нали? — изрече с подигравателен тон Джаксън.
Сега бе ред на Лу Ан да изопне лице от гняв.
— Ухапят ли ме, отвръщам със същото. А мога да хапя здраво. Казвам го, за да сме наясно, мистър Джаксън.
— Смятам, че сме наясно, Лу Ан. — Тя чу в тъмнината шумоленето на хартия. — Това обаче сериозно усложнява нещата. Когато настоя името ти да бъде променено, все още си мислех, че можем да направим всичко по честния начин.
— За какво говорите?
— За данъците, Лу Ан. Стои проблемът с данъците.
— Но аз смятах, че всички тези пари са за мен. Че правителството не може да ги пипне. Така се казва във всички реклами.
— Не е съвсем вярно. В действителност рекламата е много подвеждаща. Главницата не е освободена от данъци, те са просто отсрочени. Но само за първата година.