Той потупа седалката.
— Сега ще седнеш до мен. Първо затвори очи и ми подай ръката си да те насочвам — каза Джаксън и се пресегна към нея от мрака.
— Защо трябва да си затварям очите?
— Изпълни този мой каприз, Лу Ан. Не мога да устоя на малко театралност в живота, особено когато тя е тъй рядко явление. Уверявам те, че онова, което ще направя, е абсолютно задължително за твоята безопасност, тъй че да се изплъзнеш на полицията и да започнеш новия си живот.
Лу Ан понечи отново да зададе въпрос, но размисли и се отказа. Пое ръката му и затвори очи.
Джаксън я настани до себе си. Тя усети, че лицето й се осветява. Трепна силно, когато ножици започнаха да режат косата й. Чувстваше дъха му до ухото си.
— Съветвам те да не мърдаш. И без това ми е трудно да работя в такова тясно пространство при ограничено време и оборудване. Не ми се ще да те нараня сериозно. — И Джаксън продължи да реже косата й, докато тя стигна над ушите й. От време на време прибираше отрязаните кичури в голяма торба за боклук. После натърка онова, което бе останало на главата й, с нещо мокро, което бързо се втвърди почти като бетон. С кръгла четка той сръчно оформи прическата й.
Прикрепи подвижно огледало към конзолата на лимузината. Обикновено, когато работеше по носа, използваше две огледала, за да може постоянно да вижда профила, но такъв лукс бе немислим, след като седеше в лимузина, паркирана в подземен гараж в Манхатън. Отвори кутия, в която на десет реда бяха подредени гримове и разни прибори за полагането им, и се залови за работа. Лу Ан усещаше гъвкавите му пръсти да шарят по лицето й. Залепи плътна лепенка върху веждите й, намаза я с крем, после я обработи с пудра и отгоре създаде съвършено нови линии, като си служеше с малка четчица. Почисти щателно долната част на лицето й със спирт. Намаза носа й с лепило на спиртна основа и го остави да изсъхне. После натърка ръцете си с овлажняващ крем, тъй че пластелинът да не полепва по тях, и започна да моделира новия й нос, докато накрая формата му го задоволи.
— Носът ти е дълъг и прав, Лу Ан. Класически, може да се каже. Но с малко пластелин, потъмняване и осветляване вече имаме плътен, леко гърбав хрущял, който не ти отива чак толкова. Ще го носиш само временно обаче. И без това всички са временно на тоя свят. — Той се засмя на това философско заключение и започна с гъбичка да втрива върху залепения материал фон дьо тен и руж, за да му придаде естествен вид. С изкусно редуване на по-светли и тъмни петна направи очите на Лу Ан да изглеждат по-сближени и смекчи линията на брадичката й с помощта на пудри и кремове. От сръчно поставения руж на скулите й те вече не изглеждаха тъй издадени.
Усети го, че опипва нежно раната на челюстта й.
— Лошо порязване. Спомен от преживяванията ти в караваната ли? — След като Лу Ан не отговори, той продължи: — Нуждае се от шиене. Но дори и тогава вероятно ще остане белег, защото е дълбоко. Не бой се, като приключа, няма да се вижда. Но по-късно ще трябва да се замислиш за пластична операция. — Той отново се засмя и додаде; — Според моето мнение на експерт.
След това Джаксън започна да боядисва устните й.
— Опасявам се, че са по-тънки от класическия модел. Не е зле да ти инжектират малко колаген, като решиш.
Лу Ан едва се сдържаше да не скочи и да не побегне с писъци от него. Нямаше представа на какво ще прилича; сякаш някакъв побъркан учен я връщаше от света на мъртвите.
— Сега обсипвам челото, носа и скулите с лунички.’Ако имах време, щях да сложа и по ръцете ти, но нямам. И без това никой няма да забележи. Повечето хора никак не са наблюдателни. — Той разтвори яката на ризата й и намаза шията й с фон дьо тен. После я закопча отново, прибра си нещата и я насочи да се върне отново на мястото си. — В джобчето до теб има огледалце, Лу Ан — информира я Джаксън.
Тя бавно го извади и го вдигна пред лицето си. Дъхът й спря за миг. Отсреща я гледаше отражението на червенокоса жена, късо подстригана, с много светла, почти като на албинос кожа и изобилие от лунички. Очите й изглеждаха по-малки и сближени, брадичката — по-заоблена, скулите — по-плоски и овални. С кървавочервените устни устата й изглеждаше огромна. Носът й бе доста по-широк и забележимо кривнат вдясно, а веждите — съвсем светли в сравнение с преди. Беше напълно неузнаваема и за самата себе си.
Джаксън хвърли нещо в скута й. Тя наведе очи. Беше паспорт. Отвори го. На снимката бе същата жена, която видя в огледалото.
— Прекрасна работа, не намираш ли? — каза Джаксън.
Вдигна глава към него. Той щракна някакво копче и една лампичка го освети. Или по-точно, освети я, при което Лу Ан повторно бе поразена. Насреща й седеше нейна двойничка, тоест двойничка на онази, в която се бе превърнала. Същата къса червена коса, същият тен, същият кривнат нос — всичко бе еднакво, сякаш внезапно бе открила своя близначка. Единствената разлика бе, че тя самата носеше джинси, а другата — рокля.