Джаксън вдигна яката си и пое бавно по една странична улица. Ню Йорк, потънал в мрак и дъжд, не пораждаше никакъв страх у него. Бе добре въоръжен и владееше безброй начини да убива сръчно всичко, което дишаше. Всеки, който би си набелязал стария човек като лесна плячка, горчиво щеше да окайва грешката си. Джаксън нямаше желание да убива. Понякога това се оказваше необходимо, но не му доставяше удоволствие. Единствено придобиването на пари, власт или и на двете в идеалния случай оправдаваха такъв акт. Иначе имаше далеч по-интересни занимания, с които да си прекарва времето.
Джаксън отново извърна лице към небето. Ситните дъждовни капки обсипаха латексните гънки на „лицето“ му. Той ги облиза. Бяха студени и допирът им бе приятен за истинската му кожа. На добър път и на двама ви, каза си полугласно и се усмихна.
И Господ да ви е на помощ, ако някога ме предадете.
Продължи напред по улицата, като разсъждаваше напрегнато и в същото време си подсвиркваше. Време бе да планира спечелването на лотарията следващия месец.
ВТОРА ЧАСТ
Десет години по-късно
18
Малкият частен самолет се приземи на пистата на летището в Шарлътсвил и плавно спря. Наближаваше десет часа вечерта и това бе последният пристигащ полет за деня. Край пистата чакаше лимузина. Трима души слязоха бързо от самолета и се качиха в лимузината, която потегли веднага и минути по-късно вече се движеше на юг по шосе 29.
Вътре в колата жената свали тъмните си очила и постави ръка на рамото на момичето. После Лу Ан Тайлър се облегна назад и дълбоко си пое въздух. У дома. Най-сетне отново бяха в Съединените щати. Завръщането, планирано толкова години, накрая бе осъществено. От известно време тя не мислеше почти за нищо друго. Погледна към мъжа на седалката, обърната срещу движението. Очите му се взираха право напред, а масивните му пръсти потрепваха по стъклото в мрачен ритъм. Чарли изглеждаше загрижен и наистина беше загрижен, но успя да й отправи окуражителна усмивка. Най-малкото, което вършеше за нея през последните десет години, бе винаги да я подкрепя и да й дава кураж.
Той отпусна ръце в скута си и леко наклони глава.
— Уплашена ли си? — попита я.
Лу Ан кимна и погледна към десетгодишната Лиса, която с влизането бе поставила глава на коленете на майка си и веднага бе потънала в сън. Пътуването им бе дълго и уморително.
— Ами ти? — попита тя на свой ред.
Той сви масивните си рамене.
— Подготвихме се по възможно най-добрия начин, като бяхме наясно за всички рискове. Сега просто трябва да свикнем да живеем с мисълта за тях. — Усмихна се отново, този път по-широко. — Всичко ще е наред.
Тя отвърна на усмивката му, ала тревогата остана в очите й. Много им бе минало през главата за това последно десетилетие. Искаше й се никога повече да не се качва на самолет, да не минава през митница, да не се чуди в коя страна се намира и с какъв език трябва да се бори. Най-дългото пътуване, което имаше желание да прави до края на живота си, бе до пощенската кутия, за да си прибере кореспонденцията, или до близкия супермаркет да напазарува с колата. О, боже, да можеше да е тъй лесно. Потръпна леко и разсеяно взе да разтърква слепоочията си.
Чарли бързо изтълкува състоянието й. През годините бе развил изострена чувствителност по отношение на нейните неизказани емоции. Погледна внимателно Лиса и като се увери, че наистина е дълбоко заспала, откопча предпазния колан, настани се до Лу Ан и тихо заговори:
— Той не знае, че сме се върнали. Джаксън не знае нищо.
— Не можем да сме сигурни, Чарли — отвърна му тя шепнешком. — Господи, чудя се от какво се боя повече, от полицията или от него. Не, излъгах те. Знам си, че от него. С полицията по бих се примирила. Той ми каза никога повече да не се връщам тук. Никога. А ето че се върнах. Всички се завърнахме.
Чарли постави ръка върху нейната и се опита да я успокои.
— Ако му беше известно, смяташ ли, че щеше да ни допусне дотук? Пристигнахме по възможно най-обиколния маршрут. Пет пъти сменяхме самолети, пътувахме с влак, прекосихме четири страни. Направихме зиг-заг през половината свят. Казвам ти, не знае. А дори и да знае, едва ли ще го засяга. Минаха десет години. Сделката е приключена. Защо би се интересувал сега?
— По същата причина, по която върши и всичко останало. Защото така иска.
Чарли въздъхна, разкопча сакото си и се отпусна назад. Лу Ан се обърна към него и нежно го погали по рамото.
— Върнахме се. Ти си прав, взехме решението си и трябва да свикваме с него. А и нямам намерение да обявявам пред целия свят, че съм вече тук. Ще водим тих и приятен живот.