— Сред изобилие и лукс. Нали видя снимките на къщата.
Лу Ан кимна.
— Много красива изглежда.
— Старо имение. Към деветстотин квадратни метра застроена площ. Отдавна е била обявена за Продан, но нищо чудно при начална цена шест милиона долара. Уверявам те, че я купихме на сметка за пет милиона и триста хиляди. Бива ме да се пазаря. Макар наистина да ни отиде още един милион за ремонта. Продължи цели четиринайсет месеца, но не може да се каже, че не сме имали време да чакаме.
— Уединена е, нали?
— Напълно изолирана. Парцелът е близо триста акра. Около сто от тях са необработена земя — „леко хълмист терен“, както пишеше в брошурата. Отрасъл съм в Ню Йорк и никога не бях виждал толкова много трева на едно място. Пиемонт, Вирджиния, се слави с красотата си, така ме увери агентът по недвижими имоти при едно от пътешествията ми наоколо в търсене на къща. Но тази бе най-красивата от всички, които видях. Наистина, трябваше й много работа, за да се приведе в добър вид, но успях да намеря отлични строители, архитекти и декоратори. Има много допълнителни постройки — къщичка за пазача, обор с три бокса за коне, няколко вили — всичките вакантни впрочем; не виждам как бихме взели наематели. Но при тия огромни къщи не може без персонал. Има плувен басейн. Лиса ще се зарадва. А място за тенискорт — колкото щеш. Парцелът отвсякъде е ограден от гъста гора. Ще ни замества защитния ров. Започнах да търся фирма, която да издигне солидна ограда и порта от страната, граничеща с пътя. Може би трябваше да съм го направил вече.
— Като че нямаше премного задачи, които да свършиш. Постоянно си зает с нещо.
— Не се оплаквам, приятно ми е.
— Името ми го няма върху документите за собственост, нали?
— Катрин Савидж не фигурира никъде. Използвахме подставено лице за договора. Сделката бе сключена от името на корпорацията, която основах. Няма как да се направи връзката с теб.
— Ще ми се да бях си сменила отново името, в случай че той е нащрек и следи.
— Хубаво би било, ако не беше легендата, създадена от него. Тъкмо с нея запушихме устата на данъчните власти, а ти фигурираш там като Катрин Савидж. И без това всичко е тъй заплетено, да не го усложняваме повече. Няма да забравя с какъв труд уредих смъртния акт на „съпруга“ ти.
— Знам — промълви тя и въздъхна тежко.
— Чувал съм, че в Шарлътсвил, Вирджиния, живеят много богати и прочути хора — подхвърли той. — По тази причина ли го избра? Защото е тихо място, където можеш да си живееш като отшелница и на никого няма да му направи впечатление?
— Това е една от двете причини.
— А каква е втората?
— Майка ми е родена тук — поясни Лу Ан с едва доловима тъга в гласа си. — Била е щастлива на това място, поне тя така ми е разказвала. И то без да е била богата. — Замълча, после вдигна поглед към Чарли леко изчервена. — Може би малко от това щастие ще застигне и нас.
— Аз лично, докато съм с теб и малката, съм щастлив човек — заяви Чарли, като нежно погали по бузата спящата Лиса.
— Уредено ли е постъпването й в частното училище?
— Да, в „Сейнт Анс“, Белфийлд — кимна Чарли. — Било много престижно, с малки класове. А и Лиса има забележителни знания за възрастта си. Говори няколко езика свободно, пътувала е из целия свят. Опитала е вече много неща, за които повечето възрастни не смеят и да мечтаят.
— Знам, и все пак може би трябваше да наемем частен учител.
— Хайде, моля те, Лу Ан, откакто е проходила, все частни учители я занимават. Тя има нужда да е сред други деца. Това ще й се отрази добре. На теб също. Нали си чувала приказката, че разделените си домиляват повече.
Тя му се усмихна срамежливо.
— Да не би да те хваща клаустрофобия покрай нас, Чарли?
— Че как не? Ще започна да излизам вечер. Мога и да си намеря някое хоби като голф или нещо от този род. — Той намигна на Лу Ан, за да й покаже, че само се шегува.
— Добри десет години бяха, нали? — попита тя и в тона й прозвуча напрегнато очакване.
— Не бих ги заменил за нищо на света — отвърна той.
Да се надяваме, че и следващите десет ще са така хубави, каза Лу Ан на себе си. Отпусна глава на рамото му. Някога отдавна, когато се бе взирала към контура на Ню Йорк, очертан на фона на небето, бе примирала от вълнение при открилата й се неизчерпаема възможност да прави добро с парите. Обещала си го бе и бе изпълнила обещанието. Ала личните й мечти не се бяха изпълнили. Можеше да се каже, че последните години бяха добри за нея, ако под „добро“ се разбираше постоянно да си на път, да живееш в страх, че ще те разкрият, да страдаш от угризения всеки път, като си купуваш нещо, защото съзнаваш как си се сдобил с парите. Чувала бе, че много богатите хора никога не са истински щастливи поради ред причини. Израснала в бедност, Лу Ан никога не бе вярвала на това и си го бе обяснявала просто като богаташка превземка. Ала сега знаеше, че е истина, поне в нейния случай.