Лимузината продължаваше пътя си и тя затвори очи, за да си почине. Силите щяха да са й нужни. Скоро щеше да започне „вторият“ й нов живот.
19
Томас Донован седеше с очи, вперени в екрана на компютъра, сред обичайната лудница в нюзрума на „Вашингтон Трибюн“. По стените и рафтовете на претрупаното му работно място бяха наредени журналистически награди от редица авторитетни организации, в това число и „Пулицър“ , която бе спечелил, преди да навърши трийсет години. Донован наскоро бе прехвърлил петдесет, но беше запазил младежката си енергия и жар. Като повечето си колеги, които се занимаваха с журналистически разследвания, си падаше до голяма степен циник по отношение на механизмите в реалния живот ако не за друго, то поне защото бе видял най-лошите страни от него. В момента работеше над материал, чиято тема го отвращаваше.
Тъкмо разглеждаше бележките си, когато над бюрото му падна сянка.
— Мистър Донован?
Той вдигна глава и видя един младеж, който работеше в куриерския отдел.
— Да?
— Това току-що се получи за вас. Струва ми се, че е информация, която сте поискали.
Донован му благодари, взе плика и го разкъса нетърпеливо.
Репортажът за лотарията, над който работеше, беше обещаващ. Направил бе вече обширно проучване. В националната лотария всяка година постъпваха печалби от милиарди долари и сумата се увеличаваше с двайсет процента годишно. Правителството изплащаше около половината от приходите в награди, харчеше близо десет процента за продавачи и други присъщи на дейността разходи, а останалите четирийсет процента прибираше за себе си — чиста печалба, за която повечето компании можеха само да мечтаят. Социолози и учени от години водеха спор дали лотарията не представлява просто регресивен данък за бедните, които бяха основната губеща маса. Правителството се защитаваше с тезата, че демографски погледнато, бедните не харчат несъответстващо висок дял от доходите си за играта. Подобни аргументи не бяха убедителни за Донован. Той знаеше със сигурност, че милиони хора, които играят на лотарията, са на границата на бедността и харчат пари от социални помощи, купони за храна и всичко, до което успеят да се докопат, за да си купят шанса за постигане на лесен живот, макар този шанс да бе толкова нищожен, че граничеше с пълния абсурд. А рекламите, пускани от правителството, бяха доста подвеждащи, що се отнасяше до точния процент на шанса, И това не бе всичко. При проучването си Донован бе установил смайващия факт, че седемдесет и пет процента от спечелилите лотарията стигат до пълен фалит. Всяка година девет от дванайсетте спечелили обявяваха фалит. Целта на репортажа му бе да разкрие как компаниите за управление на финансите и отделни безскрупулни експерти на практика смъкват кожата на тези нещастни хора. Непрестанно ги преследваха благотворителни фондации, от които нямаше отърване. Обсаждаха ги доставчици на всевъзможни стоки и ги принуждаваха да си купуват безброй ненужни вещи, като им внушаваха, че са задължителни атрибути за печелене на престиж в кръговете на новобогаташите, и слагаха хиляда процента надценка за усилията, които бяха положили. Ала не се спираше дотук. Внезапно придобитото богатство водеше до разбиване на семейства и отчуждаване между най-близки приятели в следствие на това, че алчността подкопаваше всички нормални човешки чувства.
Според Донован голяма част от вината за тези финансови крахове носеше правителството. Преди дванайсет години властите бяха определили една, изплащана наведнъж награда за всеки тираж и бяха позволили отсрочка на данъчното й облагане с година, за да привлекат повече участници. Рекламите бяха раздули този факт до такава степен, че в едрия шрифт се тръбеше за печалба, освободена от данъци, и едва в дребния на обществеността се поясняваше, че в действителност плащането на данъка е само отложено, и то за една-единствена година. Преди това печалбата се отпускаше на вноски и данъците се удържаха автоматично. Сега, що се отнасяше до плащането на данъците, на спечелилите се даваше свобода. Както установи Донован, някои от тях бяха в пълно неведение, че дължат нещо, и си харчеха парите на воля. Всички печалби от главницата също бяха обект на всевъзможни данъци, при това доста високи. Федералното правителство връчваше тлъст чек на спечелилите, потупваше ги по гърба и си измиваше ръцете. И в случай че те не бяха достатъчно просветени, за да си създадат изкусно счетоводство и да приложат ефективни финансови системи, момчетата от данъчното ги погваха и им отнемаха всичко до последния цент под формата на глоби, лихви и тям подобни, след което те се оказваха по-бедни и отпреди.