Взря се в единственото име в списъка, което не бе задраскано. Според източника му това лице никога не бе подавало данъчна декларация, поне не с истинското си име, и на практика бе изчезнало. Донован смътно си спомняше причините. В някакво градче в Джорджия бяха извършени две убийства — на приятеля на спечелилата от лотарията и на още един човек. Бяха намесени наркотици. Историята не го бе заинтересувала особено преди десет години. Дори изобщо не би я запомнил, ако въпросната жена не бе спечелила сто милиона долара от лотарията, веднага след което бе изчезнала заедно с парите. Сега любопитството му се бе изострило още повече, като гледаше същото това име в списъка си: „Лу Ан Тайлър“. Сигурно бе сменила самоличността си в опит да се спаси от обвинението в убийство. С печалбата от лотарията лесно би могла да си купи съвършено нов живот.
Мимолетна усмивка озари лицето на Донован, когато му хрумна, че има вероятност да открие новата самоличност на Лу Ан Тайлър, а може би и много повече. Щеше да опита във всеки случай.
На следващия ден Донован телефонира на шерифа в Рикърсвил, Джорджия, родния град на Лу Ан. Рой Уеймър бе починал преди пет години. По ирония на съдбата сегашният шериф бе Били Харви, чичо на Дуейн. Харви беше много разговорлив пред Донован, когато минаха на темата за Лу Ан.
— Тя уби Дуейн — гневно заяви той. — Тя го е въвлякла в тая история с наркотиците, ясно е като бял ден. Семейство Харви не е богато, но си има своята гордост.
— Да сте чували нещо за нея през последните десет години?
Бил Харви направи дълга пауза.
— Прати пари.
— Пари ли?
— На родителите на Дуейн. Не са я молили за тях, гарантирам ви го.
— Приеха ли ги?
— Ами те са хора на години и са бедни като църковни мишки. Не можеш да обърнеш гръб на толкова пари.
— За каква сума става дума?
— Двеста хиляди долара. Ако това не доказва, че Лу Ан е с гузна съвест, здраве му кажи. Донован подсвирна лекичко.
— Опитахте ли да установите откъде са изпратени парите?
— Тогава не бях шериф, но Рой Уеймър опита. Ангажирал бе дори едни местни момчета от ФБР да съдействат, но до нищо не се добраха. Помогнала е и на други тукашни хора, но и от тях не успяхме да научим къде се намира. Сякаш е призрак, дявол да я вземе.
— Нещо друго?
— Да, ако се случи някога да говорите с нея, кажете й, че семейство Харви не са забравили, дори след толкова години. Обвинението в убийство не е оттеглено. Като я върнем в Джорджия, ще й се стъжни. Най-малко двайсет години ще й дадат, а може и до живот. За убийство няма давност, прав ли съм?
— Ще й предам, шерифе, благодаря ви. Дали не бихте могли да ми изпратите копие от досието по случая? Заключения от аутопсиите, следствени бележки, доклади на експертите?
— Вярвате ли, че можете да я откриете след толкова време?
— Върша работа от този род вече трийсет години, при това с успех. Във всеки случай ще опитам.
— Ще ви го изпратя тогава, мистър Донован.
Донован даде на Харви адреса и телефонния номер на редакцията и си записа някои неща. Тайлър имаше ново име, това бе сигурно. Л за да можеше да направи първата крачка в издирването й, трябваше да научи това име.
Прекара следващата седмица в проучване на всяка подробност от живота на Лу Ан. Получи копия от известията за смъртта на родителите й от „Рикърсвил Газет“. В некролозите намери куп интересни сведения: рождени места, роднини и други нишки, които можеха да го отведат до ценна информация. Майка й бе родена в Шарлътсвил, Вирджиния. Донован разговаря с близките, изброени в некролога, тоест с неколцината, които бяха живи, ала научи твърде малко полезни факти. Лу Ан никога не се бе опитвала да се свърже с тях.
После Донован се зае да изрови колкото може повече сведения за последния ден на Лу Ан в страната. Води разговори с нюйоркската полиция и с ФБР в Ню Йорк. Шериф Уеймър я бе видял по телевизията и моментално бе уведомил полицията в Ню Йорк, че Лу Ан е търсена в Джорджия във връзка с двойно убийство и търговия с наркотици. На свой ред те бяха завардили всички автобусни и железопътни гари и летищата. Бяха направили всичко, което бе по силите им за един седеммилионен град; естествено, че е нямало как да устроят блокади по пътищата. Във всеки случай не бяха открили и следа от жената. Това силно бе озадачило ФБР. Агентът, запознат със случая, който разговаря с Донован, изрази всеобщото удивление на колегите си как едно двайсетгодишно момиче със седмокласно образование от дълбоката провинция на Джорджия, при това с бебе на ръце, бе успяло да се изплъзне от заложената мрежа. Полицията се бе задействала за залавянето на Лу Ан само половин час след появата й по националната телевизия. Никой не можеше да е толкова бърз. А и всичките пари също бяха изчезнали. По онова време във ФБР имаше догадки, че някой й е помогнал. Но тази версия не бе проучена, тъй като други проблеми от по-голямо национално значение бяха погълнали времето и ресурсите на Федералното бюро. Официалното заключение бе, че Лу Ан не е напуснала веднага страната, а е излязла от Ню Йорк с кола или с метрото, което я е отвело в някое от предградията, и оттам се е покрила в някой далечен щат или може би се е прехвърлила в Канада. Нюйоркската полиция бе съобщила за неуспеха си на шериф Уеймър и това слагаше край на историята. До този момент. Сега вече Донован бе силно заинтригуван. Инстинктът му подсказваше, че Лу Ан Тайлър е напуснала страната. По някакъв начин бе успяла да се промъкне покрай представителите на закона. Ако се бе качила на самолет, той щеше да има обилен материал за проучване.