Спря до прозореца и се загледа в прекрасната нюйоркска вечер навън. Апартаментът му бе същият, в който бе отраснал, макар че след като го купи, буквално го изтърбуши отвътре: трябваше да го модернизира и приспособи за нуждите си. Но по-дълбокият мотив бе да заличи, доколкото му е възможно, миналото. Този натрапчив стремеж не се ограничаваше само до материалното му обкръжение. Всеки път, когато слагаше маскировка, всъщност изместваше истинската си самоличност, скриваше съществото, което баща му бе смятал недостойно за уважение и обич. Болката никога нямаше да бъде заличена напълно, докато Джаксън бе жив, докато имаше памет. Истината бе, че всяко ъгълче на жилището можеше в миг да породи тягостни спомени, които да го връхлетят безпощадно. Ала отдавна бе преценил, че това не е чак толкова лошо. Болката всъщност бе мощен двигател.
Джаксън влизаше в луксозния си апартамент на последния етаж и излизаше от него с отделен асансьор. Никой не бе допускан вътре при никакви обстоятелства. Пощата и другите пратки се доставяха в портиерната долу, но такива имаше много малко. Делата си той вършеше предимно по телефона, чрез компютърен модем и факс. Почистваше жилището си сам, но при честите му пътувания и спартанския му живот тези задължения не го обременяваха и бяха нищожна цена, срещу която се чувстваше напълно защитен от чужда намеса в живота му.
Джаксън си бе създал ежедневна маскировка, която използваше на излизане и влизане в дома си. Бе застраховка в случай, че при най-лошо развитие на нещата полицията дойдеше да потропа на вратата му. Хорас Паркър, възрастният портиер, поздравяващ Джаксън при всяка среща, бе същият, който бе докосвал шапката си пред срамежливото ученолюбиво момче, уловено за ръката на майка си преди толкова години. Семейството на Джаксън бе напуснало Ню Йорк, когато той бе юноша, тъй като баща му бе затънал във финансови затруднения. Застарелият Паркър бе възприел промяната у Джаксън като следствие от възмъжаването му. След като фалшивата му външност бе запечатана у околните, Джаксън беше убеден, че никой не би могъл да го идентифицира.
Когато чуваше Хоръс Паркър да го нарича с името, дадено от родителите му, той се чувстваше едновременно сигурен, но и малко стъписай. Не бе лесно да се жонглира с толкова самоличности и на моменти не успяваше да реагира, когато го назоваваха с истинското му име. Приятно му бе да се почувства сам със себе си от време на време — един вид бягство, при което можеше да се отпусне. Ала независимо каква самоличност приемаше, първата му грижа винаги бе бизнесът. Възможности изникваха навсякъде и той ги проучваше до една.
При този неограничен капитал, получен през последното десетилетие, бе превърнал света в своя детска площадка за игра и намесата му се чувстваше във финансовите пазари и съотношението на политическите сили по цялото земно кълбо. Средствата му бяха вложени в начинания, тъй разнообразни като самоличностите му — от партизански движения в страните на Третия свят до пазари за ценни метали в индустриализираните държави. Когато някой успяваше да диктува световните събития по този начин, пред него се откриваха възможности за огромни печалби на финансовите пазари. Защо да се залага на бъдещи пазари, когато можеше да се манипулира лежащият в основата продукт и по този начин да се знае предварително накъде ще задуха вятърът? Бе напълно предсказуемо и логично; рискът бе контролиран. Ето такъв климат бе по неговия вкус.
Бе се показал и в благородна светлина, като вложи огромни суми в достойни каузи по целия свят. Но дори и в тези ситуации той изискваше и получаваше пълен контрол, макар и невидим, защото бе уверен, че няма по-добра от неговата преценка. А и кой можеше да му отрече това право, когато даваше такива средства? Той никога нямаше да заеме политически пост, нито щеше да фигурира в кръговете на влиятелните хора; нито едно финансово списание нямаше да го интервюира. Носеше се с лекота от една своя страст към друга. Не можеше да си представи по-съвършено съществуване, макар да му се налагаше да признае пред себе си, че дори това неспирно кръжене из планетата вече започваше да му омръзва. Оригиналните похвати в дейността му вече бяха измествани от рутинни решения и той отново се оглеждаше за нова сфера на дейност, тъй че да удовлетвори жаждата си за необичайното, за извънредния риск, пък макар и само за да изпита отново уменията си да контролира, да доминира и в крайна сметка да оцелее.