Ригс недоумяващо вдигна рамене и се наведе да обуе туристическите си обувки, след което облече палтото. Щом слезе от колата, студеният вятър забрули лицето му. Пое дълбоко свежия въздух и прекара ръка през рошавата си тъмна коса, пораздвижи мускулестото си тяло и си сложи кожени ръкавици. Сигурно му трябваше близо час, за да стигне до мястото, където щеше да е оградата. Според проекта тя щеше да е висока два метра, от масивна стомана, боядисана в черно, като всеки стълб щеше да е стъпил в половин метър бетон. По оградата щяха да бъдат монтирани електронни датчици, а отгоре щяха да стърчат остри шипове. Портите щяха да се крепят на високи бетонни колони, облицовани с тухли. Договорът включваше инсталиране на видеокамера, интерком и заключващ механизъм, което щеше да гарантира, че портите могат да се отворят само от бронебоен танк или с позволението на собственика. Ригс бе останал с впечатление, че такова позволение ще е рядкост.
Граничещ с окръг Нелсън на югоизток, окръг Грийн на север и Флувана и Луиза на изток, окръг Албърмарл, Вирджиния, бе дом на много богаташи — някои прочути, други не. Но едно обединяваше всички тях: търсеха усамотение и бяха готови да платят прескъпо за него. Тъй че Ригс не бе особено изненадай от охранителните мерки, които се взимаха тук. Всички преговори се извършваха чрез упълномощен посредник. Обясняваше си го с факта, че този, който може да си позволи такава ограда за стотици хиляди долара, вероятно е зает с по-важни неща, отколкото да си бъбри с някакъв дребен предприемач.
С окачен на врата си бинокъл той пое надолу по пътя, докато откри пътечка през гората. Стана му ясно какво ще е най-трудното на този обект: да изкачи по стръмното цялото оборудване и да осигури фронт за работа в това ограничено пространство. Бъркане на бетон, изкопи, поставяне на кофраж, разчистване на терен, сглобяване на секции от тежката ограда — всичко това искаше много свободно място, а тук то липсваше. Доволен бе, че добави солидна премия към надниците, плюс сума за наднормени разходи по същите причини. Собственикът очевидно не бе посочил лимит за цената, тъй като представителят му веднага се съгласи със сумата, предложена от Ригс. Въпреки всичките трудности нямаше основание да се оплаква. Само този обект му гарантираше най-успешната година, която бе имал в бизнеса. И макар фирмата му да съществуваше едва от три години, дейността му бе започнала да се разраства от самото начало. И ето че стигна апогея си.
Беемвето бавно излезе от гаража и пое по алеята, която се спускаше стръмно между боядисани в бяло дъсчени огради. В по-голямата си част разчистеният терен бе опасан със същите бели дъски. Още нямаше седем сутринта и покоят на деня бе съвършен. Ранната обиколка с кола бе станала ритуал за Лу Ан. Погледна къщата в огледалото за обратно виждане. Изградена от красив пенсилвански камък и белязана от времето тухлена зидария, е ред нови бели колони пред обширната веранда, с аспидни плочи на покрива и патинирани медни улуци, къщата с многобройните френски прозорци изглеждаше изискано елегантна и внушителна.
Колата продължи да се спуска по пътя и когато домът изчезна от погледа й, Лу Ан отмести очи към пътя, при което мигом вдигна крак от газта и натисна спирачките. Мъжът, застанал срещу нея, енергично й махаше с две ръце. Тя спря колата. Той се приближи откъм нейната страна и й направи знак да свали стъклото си. С крайчеца на окото си Лу Ан забеляза хондата, паркирана на тревната ивица край пътя.
Погледна го с дълбоко подозрение, но все пак натисна бутона и прозорецът се открехна. Държеше единия си крак на газта, готова мигом да потегли, ако се наложеше. Видът му ни най-малко не внушаваше заплаха: слаб човек на средна възраст с леко прошарена брада.
— С какво мога да ви услужа? — попита тя, като едновременно се мъчеше да отклони очи от изпитателния му поглед и да го следи дали няма да направи някое неочаквано движение.
— Като че се изгубих. Това ли е имението на Брилстайн? — И той посочи нагоре по посока на къщата.
Лу Ан поклати глава.
— Нанесохме се наскоро, но това не е името на предишните собственици. Къщата се е наричала Уикънс Хънт.
— Аз пък бях сигурен, че това е мястото.
— Кого търсите?
Мъжът се наведе напред и лицето му изпълни прозореца й.
— Може би я познавате. Лу Ан Тайлър от Джорджия.
Лу Ан тъй рязко пое въздух, че едва не се задави. Изумлението на лицето й бе нескрито.
Изпълнен със задоволство, Томас Донован се наведе още по-близо и устните му дойдоха на нивото на очите й.
— Лу Ан, бих желал да поговоря с вас. Много е важно и…
Тя натисна газта и Донован трябваше да отскочи назад, за да не прегази краката му.
— Хей! — извика той след нея. Но автомобилът вече бе далеко.
С посивяло лице Донован изтича до колата си, подкара я и изфуча надолу по пътя.
Донован бе направил справка в телефонните услуги на Шарлътсвил, но там не фигурираше номер на името на Катрин Савидж. Обратното би го учудило безкрайно. Жена, която се укрива толкова години, едва ли би обявила телефонния си номер. След дълго обмисляне бе решил, че директната среща ще е ако не най-уместният, то поне най-ефективният ход. Наблюдавал бе къщата през цялата последна седмица, забелязал бе навика й всяка сутрин да излиза да покара колата си и бе избрал този ден да осъществи контакта с нея. Макар че едва не бе прегазен, остана предоволен от верните си догадки. Знаеше, че единственият начин да разбере истината, е да й сервира въпроса си като гръм от ясно небе. И ето че я бе разбрал. Катрин Савидж беше Лу Ан Тайлър. Външността й бе значително променена в сравнение с видео—записа и снимките, на които бе запечатана преди десет години. Не че имаше някакви коренни разлики, напротив — бяха едва доловими, но цялостното излъчване бе ново. Ако не бе изражението й и внезапното потегляне, Донован не би отгатнал, че е тя.
Съсредоточи се върху пътя пред себе си. Най-сетне зърна сивото беемве. Бе далеч пред него, но по виещия се планински път малката и пъргава хонда бързо скъсяваше разстоянието. Мразеше да влиза в ролята на безразсъден смелчага; тя не бе по вкуса му дори на младини, когато отразяваше опасни събития по целия свят, а сега още повече гледаше да я избягва. Ала той трябваше да я накара да разбере целта му, да я принуди да го изслуша и в крайна сметка да се сдобие с материал за репортажа си. Не се бе трепал денонощно няколко месеца наред, опитвайки се да я открие, та сега да я остави отново да изчезне.