— Шега ли си правите с мен? — избухна Лу Ан. — Ако не си познавах човека, бих помислила, че е работа на Дуейн. Обяснете ми какво става, преди сериозно да съм се ядосала.
— Не е никаква шега, Лу Ан. Лу Ан се надигна от стола си.
— Явно ви се върти някаква муха в главата, но аз не желая да имам нищо общо! Нищо общо! Дори срещу сто долара на ден! — изрече тя със силна неприязън, примесена с още по-силно разочарование при бързото рухване на плановете й да спечели хиляда долара. Грабна Лиса и чантата си и се насочи към вратата.
Ала тихият, сдържан глас на Джаксън я застигна.
— Гарантирам ти, че ще спечелиш на лотарията, Лу Ан. И гарантирам, че минималната ти печалба ще е петдесет милиона долара.
Тя се закова на място. Макар разумът да й подсказваше да бяга, някаква сила я накара да се обърне.
Джаксън не бе помръднал. Седеше си зад бюрото с преплетени пред себе си ръце.
— Край на мъжете като Дуейн, край на кошмарните смени в заведението, на тревогите как ще осигуриш храна и дрехи за дъщеря си. Ще имаш всичко, което поискаш. Ще можеш да идеш където си пожелаеш, да станеш каквато ти хрумне — продължи той с непроменен тих глас.
— Имате ли нещо против да ми обясните как ще стане това?
Наистина ли бе казал петдесет милиона долара? Боже милостиви! С една ръка се опря на вратата, за да не се олюлее.
— Държа да получа отговор на въпроса си.
— На кой въпрос?
— Искаш ли да си богата? — поясни Джаксън, като разпери длани върху бюрото.
— Вие луд ли сте или какво? Достатъчно съм яка и ако опитате нещо, така ще ви подредя, че ще се чудите откъде ви е дошло.
— Да го приема ли като отказ? — попита той.
Лу Ан отметна косата си на една страна и прехвърли сака с Лиса от дясната в лявата си ръка. Момиченцето местеше поглед от единия към другия, сякаш погълнато от напрегнатия разговор.
— Няма никакъв начин да ми гарантирате такова нещо. Затова си отивам и ще се обадя в лудницата да дойдат да ви приберат.
В отговор Джаксън погледна часовника си, отиде до телевизора и го включи.
— След една минута ще се тегли ежедневният тираж на националната лотария. Наградният фонд е само един милион долара, но ще послужи за илюстрация на думите ми. Разбери, не извличам печалба от това, използвам го само за демонстрационни цели, за да победя напълно разбираемия ти скептицизъм.
Лу Ан се обърна към екрана. Наблюдаваше как започва тегленето на лотарията и как светват сферите с топките.
Джаксън насочи поглед към нея.
— Печелившите числа ще бъдат осем, четири, седем, единайсет, девет и шест. В тази последователност. — Той извади от джоба си лист и писалка и записа числата. После подаде листа на Лу Ан.
Тя понечи да се изсмее, но звукът заседна в гърлото й, когато бе обявено първото число — осем. В бърза последователност изскочиха топките с числа четири, седем, единайсет, девет и шест. С побледняло лице Лу Ан се взираше ту към листчето в ръцете си, ту към печелившите числа на екрана, — Джаксън изключи телевизора.
— Надявам се, че съмненията ти относно моите способности са се разсеяли. Нека се върнем към предложението ми.
Лу Ан се опря на стената. Струваше й се, че кожата й трепти, опъната върху костите, сякаш в тялото й се бяха вмъкнали милион пчели. Погледна телевизора. Не видя никакви по-специални жици или устройства, които биха му помогнали да предвиди резултата. Нямаше видео. Само щепсел, включен в контакта. Преглътна мъчително и отново впери очи в него.
— Как го направихте, по дяволите? — прошепна уплашено.
— Не ти е нужна тази информация. Просто отговори на въпроса ми, ако обичаш — леко повиши той тона си.
Тя пое дълбоко дъх и се опита да отпусне изопнатите си нерви.
— Питате ме дали искам да извърша нещо нередно? Тогава направо ще ви отговоря, че не желая. Не притежавам много, но не съм престъпничка.
— Кой е казал, че има нещо нередно?
— Извинете, но нима твърдите, че гаранция за печалба от лотарията не е нередна? Уверена съм, че това е нагласена работа. Смятате ме за глупава, защото съм получавала все мизерна заплата, така ли?
— Напротив, имам високо мнение за твоята интелигентност. Именно затова си тук. Все някой трябва да спечели тези пари, Лу Ан. Защо да не си ти?
— Защото е нередно.
— И на кого точно ще навредиш? Освен това на практика не е нередно, ако никой не узнае.
— Аз ще знам.
Джаксън въздъхна.
— Много благородно. Но нима искаш да прекараш остатъка от живота си с Дуейн?
— Той си има добрите страни.
— Нима? А би ли ги изредила?
— Я вървете по дяволите! Оттук отивам право в участъка. Имам приятел полицай. Уверена съм, че ще му е интересно да чуе за това. — Лу Ан се обърна и хвана дръжката на вратата.