В кабинета си полковникът каза на Лам-Тан да извика инспектор Нгок-Лин.
— Отивам с него в Далат — каза полковникът. — Като убием американеца и вземем диамантите, аз ще убия инспектора. Ще кажа, че американецът го е застрелял, а като съм се опитвал да защитя инспектора, наложило се е да убия американеца.
— Може да не намерите американеца там — каза Лам-Тан. — Продължавам да мисля, че тя може да лъже.
— Той ще е там — изръмжа инспекторът. — Твоят песимизъм ме отегчава. Тя не лъже.
Лам-Тан се поклони. Не беше убеден, че е така. Той излезе, за да доведе инспектора.
Четиринайсета глава
1
След пет часа тежко шофиране стигнаха до Далат. Пътят бе лош и въпреки, че полковникът непрекъснато подканяше инспектора да кара по-бързо, инспекторът се затрудняваше от мрака и неравния път.
Пристигнаха на гарата в Далат в два часа сутринта. На полковника му беше нужен малко повече от половин час, за да се убеди, че край гарата няма къща с червен покрив и жълта входна врата.
Обхвана го такъв бяс, когато разбра, че Нан го е излъгала, че инспекторът се стресна. За късмет на Нан тази механична ярост правеше рационалното възприемане на света съвсем невъзможно. Единственото му желание беше да се върне в Сайгон колкото е възможно по-скоро и да спипа тази жена, която бе посмяла да го прати за зелен хайвер. Ако се бе замислил малко, той щеше да иде в първия полицейски участък и да поръча на Лам-Тан веднага да започне да измъчва Нан, но в този момент не бе в състояние да мисли.
Той се качи в колата и изкрещя на инспектора веднага да се връщат в Сайгон. Инспекторът караше с най-високата скорост, която смееше да вдигне, но това не беше достатъчно. Изведнъж полковникът му изрева да спре и да слезе от шофьорското място. Той самият седна на волана и следващите трийсет километра инспекторът седя парализиран от страх, докато колата се носеше лудо по виещия се път със скорост, която предвещаваше нещастие.
Не мина много време и катастрофираха. Излизайки от един завой с невъзможна скорост, колата изведнъж занесе, предната дясна гума се спука и предницата се заби в планинския склон.
Въпреки че и двамата мъже бяха страшно разтърсени, никой от тях не бе ранен. Трябваха им само няколко минути, за да се съвземат. Но като огледаха внимателно колата, веднага им стана ясно, че тя е в такова състояние, че няма да може да се оправи.
Катастрофата бе станала в един доста пуст участък от пътя. На инспектора му бе ясно, че няма никакъв шанс по това време да мине някоя кола. Най-близкият полицейски пост бе на четирийсет километра. Нямаше какво друго да правят, освен да седнат край пътя и да чакат докато мине първата кола откъм Далат.
Двамата мъже чакаха седем часа преди един стар, раздрънкан Ситроен, каран от китайски селянин, да се появи с пухтене по стръмния планински път. Вече беше десет часа и от жегата чакането бе станало направо отвратително.
Полковникът не бе казал нищо на инспектора, докато чакаха. Той седеше на един камък, пушеше цигара след цигара, а жестокото му жълтеникаво лице бе застинало в такава гримаса, че кръвта на инспектора просто се смръзна.
Трябваха им още два часа, за да стигнат с пухтящия Ситроен до най-близкия полицейски пост. Инспекторът се обади и нареди веднага да им изпратят бърза кола.
Полковникът не предаде никакво съобщение за Лам-Тан. Сега той искаше лично да се разправи с Нан. Нищо друго нямаше да утоли желанието за мъст, което клокочеше у него. Пристигнаха в Главната квартира на Службата за сигурност в един и половина. Той освободи инспектора, след това отиде в апартамента си, взе си душ и си облече друга униформа. Обядва. Едва овладяната му ярост и изражението на лицето му ужасиха прислугата.
Лам-Тан, който бе чул, че господарят му се е върнал, влезе в стаята, докато полковникът още се хранеше.
Полковникът вдигна глава. С пълна уста той изсъска:
— Махай се!
Стреснат от налудничавите пламъчета, които се прокрадваха в налетите с кръв очички, Лам-Тан бързо излезе заднишком от стаята.
В два и двайсет полковникът завърши обеда си. Стана. С дебелите си, несигурни пръсти, той разкопча лъскавите копчета на куртката си, свали я и я хвърли на един стол. След това отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Оттам с тежки, премерени стъпки се отправи към стаята, където Нан лежеше закопчана за стоманената маса.