— Това не ми харесва — каза Чарли. — Смятам, че довечера ще трябва да дойдеш с мен. Може и нищо да не е, но не трябва да рискуваш. В хеликоптера ще има място и за четирима ни.
— Мислих си за това, но тогава какво ще стане с Ю-Лан? Ако я изоставя сега, те никога няма да я оставят да напусне страната. Освен това аз не мога просто така да си замина. Когато тръгна оттук, имам намерение да продам всичко. Ще трябва да рискувам, Чарли.
— Може би ще съжаляваш. Никак не ми харесва.
— И на мен не ми харесва. Ще помисля. Има още време до десет часа. — Последва пауза, после той продължи.
— В сейфа имам един милион пиастри, Чарли. Смятам, че ще е най-добре да вземеш парите. Ако работата не излезе както трябва, ще има нещо за Ю-Лан, ако тя успее да стигне в Хонконг. Ще ми направиш ли тази услуга, Чарли?
— Разбира се — каза Чарли. — Продължавам да мисля, че ще е най-добре да дойдеш с мен. Ако са открили, че ти знаеш за диамантите и къде се крие Джафи, ще те очистят.
— Ако знаеха това — каза хладно Блеки, — нямаше да говоря с теб сега. До довечера ще ти кажа твърдо какво смятам да правя. Междувременно, ще идеш ли да се срещнеш с момичето? Тя трябва да се приготви до десет. Не бива да закъснявате.
Чарли се изправи.
— Ще тръгвам — каза той. — Като се върна, ще подремна. Тази нощ сигурно няма да имам много време за сън.
Йо-Йо тихичко се отдалечи от вратата — слабото му злобно лице светеше от възбуда. Скри се зад една завеса, спусната пред вратата към кухнята.
Чу как Блеки и Чарли излизат от кабинета. Блеки изпрати брат си до входа на клуба.
— Не смятам, че ще проявят интерес към теб — каза той, — но за всеки случай внимавай да не те проследят.
Когато брат му се спусна по стълбите, Блеки се върна в кабинета си. Погледна през щорите към улицата. Двамата детективи продължаваха да седят в колата. Видя как брат му бързо се отдалечи, без никой да му обърне особено внимание.
Един тих звук зад гърба му го накара бързо да се обърне.
Йо-Йо стоеше до вратата и му се хилеше.
— Здрасти, господин Блеки — каза той, влезе в офиса и затвори вратата.
Блеки изведнъж почувства някаква опасност. От колко време беше този плъх в клуба? Дали беше чул нещо?
— Какво искаш?
— Подслушвах ви, господин Блеки, и искам този милион пиастри, дето ги държите в сейфа си. Ако не ми ги дадете, ще кажа на детективите долу, че знаете къде се намира Джафи. Нали знаете какво ще направят с вас, когато им го кажа?
Блеки загледа замислено Йо-Йо. Той бе слаб и гъвкав, но Блеки знаеше, че веднъж да пипне момчето, лесно щеше да го победи. Щеше да му се наложи да го убие. Нямаше друг избор. Вече бе решил, че рано или късно, ще го убие.
— Какъв милион пиастри? — попита той и небрежно тръгна напред. — Какво говориш?
С бързината на атакуваща змия, Йо-Йо измъкна от джоба си нож и насочи дългото блестящо острие към Блеки.
— Не се приближавай — каза Йо-Йо. — Просто ми дай парите.
По лицето на Блеки изби пот. Видът на ножа го плашеше. Тогава си спомни за пистолета в сейфа си. Той бе със заглушител. Ще отвори сейфа, уж че изважда парите, ще сграбчи пистолета, ще се обърне и ще стреля.
Направи се, че се колебае. Остана неподвижен, загледан в Йо-Йо.
— Побързай — каза Йо-Йо. — Дай парите!
Блеки вдигна рамене, предавайки се с нежелание. Извади от джоба си ключа за сейфа, прекоси стаята и отиде до него. Отключи го и коленичи, за да бръкне вътре. Широкият му гръб прикриваше движенията му. Тъкмо хвана дръжката на пистолета, когато Йо-Йо тихичко се промъкна зад него.
Стисна пистолета и напрегна мускулите си, за да се изправи, тялото му бе прорязано от агонизираща болка между плещите. Пистолетът се изплъзна от ръката му и той падна напред. Агонията се повтори, когато Йо-Йо нанесе още един удар с ножа.
2
Малко след пет часа телефонът в кабинета на Лам-Тан иззвъня. Възкликвайки от нетърпение, Лам-Тан остави писалката си и вдигна слушалката. Заслуша се във възбудения глас от другата страна. Това, което чу, го накара да замръзне на стола си.
— Сигурен ли си? — попита той. — Да не би да има някаква грешка? — Заслуша се пак в гласа, който биеше тъпанчето му, после каза: — Добре, — и затвори телефона.
Поседя известно време, загледан в бюрото, после стана и с бърза стъпка се отправи по коридора към кабинета на полковник Он-дин-Кук. Почука и влезе. Кабинетът бе празен. Той спря на вратата и намръщен се огледа. Видя куртката на полковника метната на един стол и веднага се досети къде е той.