— Ще те хвърля в морето, ако заспиш!
Не, нямаше опасност да заспи в бъчвата си. От движението на кораба този манекен в шуба се мяташе в ужасни елипси около мачтата.
— Не мога да пръхтя вместо него! — извика мъжът.
Бьорник вдигна рамене, върна се на мостика, където всички прозорци бяха смъкнати. Щом се появеше фонтан, Бьорник отваряше всичко, не искаше да има никаква преграда, никаква пречка между него и кита. Там, на носа, оръдието се издигаше към бялото небе и се спускаше обляно от водни пръски. Вятърът полюшваше висящия край на блестящото харпунно въже, дълго сто и двайсет метра. Всяко от тези найлонови въжета струваше двеста ливри; никое от тях не можеше да послужи за повече от двайсет кита, някои се скъсваха от първия път. Но един син кит можеше да струва две хиляди ливри.
— Вятърът не отслабва — каза човекът на руля.
— Виждам, да го вземе дяволът!
От вятъра всички опнати въжета на кораба трептяха като струни на арфа. Бьорник хвърли поглед към десния борд. Над бялата бариера на грамадния леден блок, не много високо над хоризонта, небето ставаше моравосиьо. Между скования в лед бряг и парахода — няколко големи айсберга. От другата страна, от левия борд, се забелязваше миниатюрният силует на помощната лодка, предназначена да прибира убитите китове и да ги буксира до кораба-майка. Нищо друго по морската шир. Корабът-майка беше невидим, отвъд хоризонта, някъде отлязо на борда. Бьорник знаеше, че барометърът спада. Дали лошото време нямаше да се обърне на буря?
— Пръхти! Ей там, там, пръхти!
Бьорник се хвърли навън. Още не беше стигнал платформата и видя фонтана. Видя фонтана и кита, който току-що бе изплувал, съвсем близо. На триста метра. Лъскавият му синкавочерен гръб, огромен и въпреки това изящно източен, се носеше в морето, пряко на вълните, с фонтана напред, притъпен от вятъра. Бьорник размаха дясната си ръка, но явно и рулевият виждаше кита, защото параходът вече се завърташе дясно на борд.
Бьорник държеше лоста на оръдието, дясната му ръка стискаше като в клещи лоста на тежкото масивно малко оръдие, което, отлично регулирано, се въртеше около оста си като детска играчка.
— Почакай, хубавецо! Почакай!
Китът пореше величествено вълните, все по-голям и по-хубав, плъзгащ се без всякакво усилие напред.
— Ела ми, ела ми, хубавецо! Дай само да ти се метна на гърба!
Бьорник говореше съвсем тихичко в полуглас, а може и да не говореше, може думите да съществуваха само в мислите му. Бедрата на Бьорник се бяха схванали, габарите на ботушите му се забиваха в гредите на платформата, лицето му, мокро от ледените пръски, се гърчеше; но харпунджията не усещаше пръските, не усещаше тялото си, целият беше една единствена мисъл, обзета изцяло от този кит, който се плъзгаше в морето; и наистина, в този момент Бьорник се сливаше с растящия пред него кит, той беше част от животното, което-се плъзгаше с него сред вълните. Китът беше вече само на шейсет метра, на петдесет…
Чу се изстрел, харпунът излетя. Бьорник остави оръдието, спусна се към машинния телеграф: „Най-малък напред! Стоп! Най-малък напред!“ Харпунът добре се бе забил, точно зад главата. Не трябваше да излиза оттам. Бьорник гледаше ту кита, ту човека на скрипеца.
— Не тегли! Стоп! Отпусни малко. Въжето се опъваше, извиваше се.
— Дойде ли, хубавецо! Дойде! Леко! Леко!
Китът беше на триста метра от носа. Той се напрягаше, мъчейки се да повлече парахода, а параходът го следваше и го теглеше назад. Бьорник не преставаше да дава заповеди на машината или на скрипеца, за да може въжето да задържи кита, да го отпусне малко, пак да го задържи! О! Синият кит! Този шампион, който старите китоловци не можеха да преследват с малките си лодки, не смееха да го нападат, големият кит беше намерил сега достоен противник! Харпуниран, колко малко шансове му остават! Изхвърлен като снаряд, харпунът целият потъва в кита, частта зад острието избухва веднага и шиповете на харпуна се разтварят. Парчетата, пръснати от експлозивната глава в голямото тяло, навярно го карат да страда ужасно и постепенно парализират жизнените му центрове.
От време на време китът се гмуркаше, опъваше въжето и се издигаше, пръхтейки. Ала този фонтан сега не беше тъй мощен, вятърът го притискаше надолу. Струпаните на носа мъже замлъкваха, щом някоя вълна скриеше кита, и започваха отново да крещят възбудени, като на боксов мач, щом животното се появеше отново, притегляно от въжето — все по-близо и по-близо. Дългият и широк гръб се издигаше вече по-бавно над водните склонове, задържаше се за малко и се връщаше обратно.
— Ето го! Ето го! Пипнахме го!
— Мълчете! — ревеше Бьорник. — Ще ви избия!