Голямата опашка продължаваше да се извива, летящата маса се издигаше пак, достигаше някой пенест хребет и изчезваше. Мъжете ругаеха, проклинаха. Но безпомощното въже се опваше отново, черният гръб се мярваше в някоя падина. Китът беше най-малко на петдесет метра.
— Стоп! Малък назад!
— Цъфти! Цъфти!
Мъжете викаха и се вкопчваха едни в други, с отворена уста, омагьосани. Фонтанът беше порозовял, ясно се виждаше как цветът му се променя на фона на бялото небе. После той стана направо червен. Китът „цъфтеше“, той изпръхтяваше кръвта си.
Кръвта избликваше от пробитите му дробове, излиташе в небето с вятъра, падаше като дъжд на няколко метра от кита, оставяйки голяма червена локва в морето. Мъжете бяха замълчали. Против волята си те бяха замълчали, за да чуят и… чуха. Въпреки симфонията на вятъра във въжетата те чуха силното хъхрене на агонизиращия кит, някакво бучене, което напомняше за миноносец, понесен с всичка сила, странен, левиатанов мъчителен плач, горчива сладост в ухото на китоловеца.
За последен път се разтърси въжето, хъхренето спря изведнъж. Червеният гейзер секна, черна кръв покапа по гърба на кита. Голямото тяло се наклони встрани, показа се светлият му набръчкан корем. На платформата Бьорник въртеше лоста на машинния телеграф.
— Отпускай! Отпускай!
Мъже тичаха по палубата, влачейки вериги, размотавайки метални въжета. Китът вече докосваше вълнореза. Помощник-капитанът, който се бе качил на платформата до Бьорник, се наведе рязко напред и със силен удар заби едно кухо копие в набръчкания корем.
— Помпете! Помпете!
Издъхнат ли, сините китове бързо потъват. Това бе другата причина, поради която древните китоловци са се отказвали да ги харпунират. Кухото копие, забито в кита, щеше да вкара достатъчно въздух в нето, за да го задържи на повърхността.
— Бързо! Бързо! — крещеше Бьорник.
Помощник-капитанът изтръгна копието и на негово място натика дървена конусообразна тапа. Бьорник се беше върнал на мостика.
— Напред три оборота! Ляво на борд. Стоп.
Трябваше да се маневрира, за да може китът, все тъй задържан от въжето, да застане край борда с опашка към носа. Скрипецът пак започна да се върти.
— Спрете скрипеца!
Неколцина мъже се мъчеха да надянат една верига около кита, близо до опашката. С помощта на веригата трябваше да извадят опашката от водата и да нахлузят голяма халка от стоманено въже, ето какво трябваше да се направи. Сетне щяха да отпуснат веригата, да откъснат въжето от харпуна (него щяха да го извадят на кораба-майка), а помощната лодка щеше да прибере по-късно кита е въжената гривна. Усъвършенствуваните методи, с които днес си служат китоловните параходи, правят маневрите сравнително лесни при хубаво време. Ала вълните разтърсваха и кораба, и кита — мъртвата сто и тридесеттонна маса теглеше веригите, теглеше скрипеца, щеше да откърти палубата! И над цялата тая суматоха Бьорник крачеше напред-назад по трапа, крещейки заповеди.
— Спите, майка му стара! Всичките спите! Какво, морето ли искате да го прибере?
— Пръхти! Пръхти!
Всички вдигнаха глави. Горе наблюдателят в шубата махаше назад към кърмата. Виждаше се друг кит.
— Пръхти! Пръхти! Ей там, пръхти!
Бьорник изтича към мостика и затръшна вратата. Мъжете го видяха да се появява отново на малката надстройка, да се изкачва по трапа.
— Вие какво? Да не мислите, че сте на кино? — кресна помощник-капитанът. — Я се стреснете!
Един моряк с две ръце забиваше в гърба на кита дълъг прът, на чийто край трептеше жълт платнен триъгълник с номера на парахода. Радистът вече бе говорил с кораба-майка и там, в едно добре затворено помещение, един счетоводител отбелязваше в една колона на своя регистър една хоризонтална черта, която щеше да задраска с друга вертикална, щом вдигнеха кита на палубата за обработка.
— Охлюви такива! — извика Бьорник, дошъл отново на трапа. — Да не искате всички да изпукате от глад? Да не сте оглушали?
— Пръхти! Пръхти!
Наблюдателят пак бе започнал да вика, сякаш викът му щеше от това разстояние да прониже кита, сякаш щеше да прати парахода отгоре му.
— Знам! — изрева Бьорник. — Убиваш ме!
Ако не беше извикал, капитанът щеше да го обвини, че спи! Най-сетне мъртвият кит беше овързан, той падна отново във водата, една вълна го отнесе с трептящото знаме на пръта. Предупредена по радиото, лодката трябваше да е тръгнала към него. Бьорник се убеди в това само с един поглед и се върна на мостика.
— Пълен напред! Двайсет и пет вдясно!
Корабът подскочи разтресен целият от внезапния тласък. Бьорник видя мъжете, които се хващаха за каквото сварят на палубата. Нямаше време за изпипване на маневрата. Китът беше далеч.