Бьорник забеляза, че вятърът се обръща бързо на юг, донасяйки ледения дъх на крайбрежните блокове. Лош знак. Трябваше да настигнат кита, преди вълните да са сменили посоката си.
Китът изчезна, после се открои отляво, след като бе изчезнал в дълбочините — за някакви пет минути само.
— Ляво десет.
Морето подхвана парахода откъм мидела, след туй напреко — мостикът се наклони с двайсет и пет градуса, — след туй откъм предния ляв борд.
— Тъй дръж.
Корабът вече се изравняваше с вълната. Но скоростта бе намаляла. Бьорник се обади в машинното.
— Правите ли всичко, каквото можете?
Да, в машинното правеха всичко, каквото можеха, но не можеха все пак да потрошат кораба…
— Дай малко дясно. Така. Сега ляво.
Бьорник слагаше ръката си върху ръката на рулевия. Той не усещаше деформираните си от ревматизма пръсти, замръзнали в ръкавиците. Фермата в Зандефиорд, комфортът на онзи дом, построен с помощта на изтощителен лов, понтиакът, подарен от Йоханес — той не съжаляваше за нищо, дори и не мислеше за това. Той беше само един ловец, нещо като риба-ловец на китове.
— Пръхти! Пръхти!
Бьорник отново тръгна по трапа към платформата. Този тът трябваше да се държи за перилата. Водните маси, които се издигаха откъм предния ляв борд, много по-високи от парахода, се сгромолясваха върху палубата. Мъжете на палубата бяха вдигнали лица към капитана, като зрители в цирк, вперили поглед в трапеца. Вече съвсем близо, може би на сто метра. Бьорник виждате кита, който се вдигаше и спускаше пред парахода. Малко по-малък от предишния, той си плуваше съвсем спокойно, сякаш се чувствуваше неуязвим в този морски хаос.
„Ако го изпусна…?!“ — помисли си Бьорник.
Като всички харпунджии, той беше изпускал много китове, плашливи, хитри, изплъзващи се неочаквано, и често, след като ги бе изпускал, се бе връщал обратно и ги бе хващал. Но да се маневрира в такова време нямаше да е лесно.
— Хайде, хубавецът ми! Хайде! Близичко, близичко!
Мишената — и огромна, и близка — се движеше много бързо пред оръдието, издигаше се до небето и — буф! — изчезваше! На платформата Бьорник също се бе устремил над морето като онези фигури, поставяни на носа, с които моряците в древността умилостивявали Нептун. Навремени плисъци морска вода, запратени в лицето му, го заслепяваха напълно. Той отново отваряше очи: добре! Китът си беше на мястото.
Мъжете на палубата виждаха отчетливо как голямата опашка мърда във вълните. Бум! Бьорник беше стрелял. Не се вижда китът! Обтегнатото въже потъваше все повече, сякаш някакъв подводен скрипец светкавично го бе развил. Бьорник се мяташе като демон по платформата.
— Отпускайте! Отпускайте!
Въпреки голямата си скорост параходът се влачеше като корито.
Този луд бяг изглеждаше невероятен, не можеше дълго да продължи! Бьорник с тревога очакваше първото охлабва-не на въжето. В гонитбата параходът се бе доближил до крайбрежните ледове и няколко големи айсберга се виждаха сега чудесно, право отпред.
„Ще се блъсна отгоре им!“ — помисли си Бьорник.
Той се обърна, за да предупреди моряците:
— Готови ли сте? Няма да имаме и секунда за губене, казвам ви!
Те се заеха да приготвят въжетата и веригите. Всеки от тях мислеше, че щяха да са нужни поне четири ръце, за да могат да се движат и работят що-годе безопасно по тази палуба-люлка. Те също виждаха айсбергите. Вятърът сковаваше в лед брадите и веждите им.
Когато Бьорник видя, че въжето се засводява леко, най-после се засводява, издигайки се бавно, той не можа да сдържи радостния си вик. Направи знак на мъжете при скрипеца да забавят. При такова море не можеше да се спре параходът, трябваше да се действува със скрипеца. Да придърпат въжето, да го отпуснат, както рибар изтегля дългоочакваната пъстърва с макарата си. Бавно-бавно китът се показа отново.
— Пипнах те, проклетнико! Пипнах те!
Така беше. Хвърляйки се тъй лудо към дълбочините, кичът бе изразходвал отведнъж силите си. По-малко от минута след като изплува, той спря внезапно сред морето и изпръхтя кръвта си. Мъжете видяха как фонтанът става розов, после червеи. Умиращият беше тъй близо, че усетиха зловонната миризма, а вятърът запрати кървавия дъжд чак до тях.
Напомпването и овързването на предишния кит беше само детска игра. Помощник-капитанът се бе проснал по корем в края на платформата, водата го заливаше, двама мъже го държаха за краката — не успяваше да метне копието си към огромните вълни.
— Да опитам ли аз? — попита го Бьорник.
Все тъй изопнат, вторият направи някакво движение, което трябваше да означава вдигане на рамене. Най-после успя. Успя да постави тапата. Десет минути бяха необходими, за да докарат кита край борда. Мъжете, които се опитваха да свържат опашката, имаха чувството, че се борят с живо същество. Всеки път, щом тялото се отдалечаваше, един от тях рискуваше да падне в морето. Те чуваха зад себе си, над себе си отчаяния глас на Бьорник, а вълните плискаха ледената вода във вратовете им. Когато най-после гривната беше прекарана, няколко души се строполиха на палубата.