Скочих от леглото и дръпнах рязко завивката. Лоте се сепна. Аз обаче изобщо не гледах свитото ѝ голо тяло. Взирах се в тъмното петно върху чаршафа, което продължаваше да се разширява. Постепенно се досетих какво се е случило. А по-важното беше, че ми просветна какво — за щастие — не се беше случило. И все пак гледката нанесе своите незаличими щети върху съзнанието ми. Вече нямаше връщане назад.
— Ще си тръгвам — казах. — Това не може да продължава.
— Какво? — прошепна едва доловимо Лоте, свита в зародишна поза.
— Ужасно съжалявам, но съм решил да се прибера и да помоля Диана за прошка.
— Няма да ти прости — простена Лоте.
Докато измивах мириса ѝ от ръцете и устните си в банята, не чух звук от спалнята. Излязох от жилището ѝ и внимателно затворих вратата.
А сега — три месеца по-късно — отново стоях в преддверието ѝ и си бяхме разменили ролите: аз я гледах с очи на куче.
— Можеш ли да ми простиш? — попитах.
— Тя не можа ли? — на свой ред попита Лоте с монотонен глас. Вероятно просто датчаните говорят винаги с такава интонация.
— Така и не ѝ признах какво се случи.
— Защо?
— Не знам. Вероятно защото имам сърдечен порок.
Тя ме изгледа продължително. Стори ми се, че в кафявите ѝ, прекалено меланхолични очи зърнах бегла усмивка.
— Защо дойде?
— Защото не успях да те забравя.
— Защо дойде? — повтори твърдо тя. Досега не я бях виждал в такава светлина.
— Ами смятам, че… — подхванах.
— Защо, Рогер? — прекъсна ме тя.