Прибрах картината в папката и реших да я скрия на сигурно място. Налагаше се да изляза от вилата, за да напазарувам и да свърша разни неща, а определено не вярвах на този смок Синдре О. Огледах се. Погледът ми падна върху клозета с покрив от незаковани дъски. Излязох на двора. Потръпнах от студ. Трябваше да си взема якето, помислих си. Съвсем скоро нощите щяха да станат доста мразовити.
Клозетът представляваше барака с най-необходимото: четири стени с процепи между дъските, които осигуряват естествено проветряване на помещението, и дървен сандък с кръгла дупка, покрита с четириъгълен, грубо скован капак. Отместих три картонени ролки, останали от изразходена тоалетна хартия, и едно телевизионно списание, откъдето ме гледаха точковидните зеници на Рюне Рюдберг13, и се покатерих върху дървения сандък. Протегнах се към дъските, нахвърлени небрежно напречно върху гредите, и за деветмилионен път си пожелах да съм още няколко сантиметра по-висок. Накрая все пак отместих една дъска, мушнах папката под нея и отново наместих дъската на мястото ѝ. Докато стоях така, разкрачен над клозета, замръзнах и се вторачих през процеп между дъските.
Навън цареше пълна тишина. Чуваше се само как капките падат от дърветата. И въпреки това не бях чул нито пращене на клон, нито жвакане на обувки по калната пътека. Дори кучето, застанало до стопанина си сред дърветата, не бе издало звук. Ако бях във вилата, изобщо нямаше да ги видя, защото се намираха извън полезрението ми. Кучето приличаше на купчина мускули, челюсти и зъби, опаковани в тялото на боксер, само че е по-дребно и малко по-плътно. Нека повторя: мразя псета. Клас Граф беше облечен в камуфлажно пончо и зелено кепе. В ръцете си не държеше оръжие, а какво криеше под пончото можех само да гадая. Внезапно осъзнах, че това е перфектното място за замисъла на Граф. Пусто, без потенциални свидетели, а да скриеш труп би било лесно като детска игра.
Кучето и стопанинът му тръгнаха едновременно като по негласна команда.
Сърцето ми заби от страх, ала все пак се възхитих искрено колко бързо и безшумно се приближават откъм гората. Минаха покрай стената на вилата, а после — без да се колебаят — през вратата, която оставиха широко отворена.
Разполагах само с няколко секунди, преди Граф да забележи якето ми върху облегалката на стола и да се досети, че макар да не съм във вилата, се намирам някъде наблизо, а… мамка му!… щеше да намери и пистолета до празната консервна кутия върху кухненския плот. Мозъкът ми работеше на светкавични обороти, но стигнах до един-единствен извод: нямам нито оръжие, нито възможност за отстъпление, нито план, нито време. Ако хукна да бягам, след максимум десет секунди ще усетя как в ахилесовото ми сухожилие се забиват зъбите на двайсеткилограмов нийтърски териер, а в главата ми — деветмилиметрово олово. Накратко, лайняна работа. В създалата се ситуация очаквах мозъкът ми да продиктува на нервната ми система да изпадне в паника, но за моя изненада той постъпи другояче. Спря и се върна назад. Към израза „лайняна работа“.
План. Отчаян и гнусен — откъдето и да го погледнеш — план. Но все пак план с огромно предимство: нямах друг.
Взех едно от празните картонени ролки от тоалетна хартия и лапнах единия му край. Помъчих се да стисна здраво устни около него. Вдигнах капака на клозета. Лъхна ме остра отвратителна миризма. Под капака се намираше септичен резервоар, дълбок половин метър, пълен с течна смес от изпражнения, урина, тоалетна хартия и дъждовна вода, стичаща се от вътрешната страна на стените. За да се занесе резервоарът до мястото, където го изпразвахме навътре в гората, бяха нужни поне двама мъже. Цялата тази процедура представляваше истински кошмар. Буквално. С Уве намерихме сили да го направим един-единствен път и след това три нощи подред сънувах само плискаща се мръсотия. Очевидно и О си правеше оглушки: резервоарът беше пълен почти до ръба. В случая този факт ме зарадва. Тук дори нийтърски териер не би подушил друго освен фекалии.
Сложих внимателно капака на клозета върху главата си, подпрях се с длани от двете страни на дупката и бавно се спуснах вътре. Не мога да опиша какво е усещането да потъваш в лайна, които леко притискат тялото ти, докато се потапяш с опънати китки. Главата ми се изравни с ръба на дупката и капакът си дойде на мястото. Обонянието ми, вероятно претоварено, си взе отпуск и усетих само увеличена активност на слъзните канали. Горният, по-течен слой в резервоара беше леденостуден, но по-надолу ставаше топло, сигурно заради протичащите химични процеси. Не бях ли чел някъде, че във външните тоалетни се отделят метанови газове и ако вдишаш голямо количество от тях, има опасност да умреш от отравяне? Усетих твърда почва под краката си и приклекнах. Носът ми течеше, по бузите ми се търкаляха сълзи. Отметнах глава назад и се постарах дупката на ролката от тоалетна хартия да сочи право нагоре. Затворих очи и се помъчих да се отпусна, за да потисна позивите за повръщане. Предпазливо се наведох още по-ниско. Ушните ми канали се напълниха с лайна и престанах да чувам. Насилих се да дишам през ролката. Получи се. Не биваше да дишам твърде дълбоко. Смърт от удавяне в стари изпражнения — мои и на Уве — би била натоварена с богата символика. Ала аз не изпитвах никакво желание за ирония. Исках да живея.