Вратата до шофьорското място се отвори. С върха на обувката си натиснах съвсем леко педала за газта, за да изпробвам колко бързо реагира двигателят. Не реагираше никак бързо. Виеше ми се свят, всичко се размиваше пред очите ми, ала все пак различих фигурата на идващия към мен мъж. Направих отчаян опит да не изгубвам съзнание. Напрегнах очи и зърнах висок, слаб мъж. Висок и слаб? Клас Граф не е висок и слаб.
— Синдре?
— What14? — отроних, макар баща ми да бе набил в главата ми, че се казва „I beg your pardon?“, „sorry, Sir?“ или „how can I accomodate you, madame?“15. Свлякох се върху седалката. Татко не позволяваше на мама да ме взема в скута си. Така щяла да ме разглези. Виждаш ли ме сега, татко? Сега ще ми разрешиш ли да седна на коленете ти, татко?
В тъмнината чух колеблив, напевен глас с приятен норвежки акцент:
— Are you from the…16 ъъъ… приюта за бежанци?
— От приюта за бежанци? — повторих.
Той дойде до трактора. Хвърлих му бърз поглед и се вкопчих във волана.
— О, извинете — продължи мъжът. — Просто ми заприличахте на… онези от… Да не сте паднали в някоя торна яма?
— Да, претърпях злополука.
— Виждам. Спрях ви, защото познах трактора на Синдре и видях, че отзад на браната виси куче.
Значи все пак не бях успял да постигна задоволителна концентрация. Ха-ха. Забравил съм да махна проклетия пес, чуваш ли, татко? До мозъка ми не стига достатъчно кръв. Прекалено много съм…
Престанах да усещам пръстите си. Видях как пускат волана и припаднах.
Петнайсета глава
Време за посещение
Събудих се. Намирах се на небето. Лежах върху облаците. Всичко светеше в бяло, а един ангел ме гледаше нежно. Попита ме дали знам къде съм. Кимнах, а тя ми съобщи, че един човек искал да говори с мен, но не било спешно, можело да почака. Да, помислих си, ще го накарам да почака, защото когато разбере какво съм направил, ще ме изхвърли на секундата от тази нежна, прелестна белота и аз ще падам, докато се озова там, където ми е мястото: в ковачницата, в леярската пещ, във вечната киселинна вана на греховете ми.
Затворих очи и отговорих, че предпочитам да не ме безпокоят.
Ангелът кимна с разбиране, зави ме грижливо в облака и излезе с тракащото си сабо. От коридора долетяха гласове, после вратата зад нея се затвори.
Опипах превръзката около врата ми. В паметта ми изплуваха откъслечни спомени. Лицето на високия слаб мъж, надвесен над мен; задната седалка на автомобил, който кара из завоите с бясна скорост; двама санитари с бели престилки ми помагат да легна върху носилка. Душ. Взех си душ в легнало положение! Приятна, топла вода. После пак се отнесох. И сега исках да го направя, но мозъкът ми съобщи, че този лукс е много краткотраен, а времето продължава да тече неумолимо, земното кълбо — да се върти, а ходът на събитията не може да бъде спрян. Те просто бяха решили да изчакат малко, да затаят дъх за миг.
Мисли.
Да, мисленето е мъчителен процес. Лесно е да се откажеш, да се обезсърчиш, да не се изправиш срещу гравитацията на съдбата. Просто в тривиалния глупав ход на събитията има нещо ужасно досадно. Направо побъркващо.
Затова трябва да мисля.
Изключвам възможността навън да чака Клас Граф. Сигурно са дошли от полицията. Погледнах си часовника. Осем сутринта. Ако полицаите са открили трупа на Синдре О и съм заподозрян в убийство, никак не ми се вярва да се появи един-единствен представител на органите на реда, на всичкото отгоре готов да чака навън. Вероятно някакъв разследващ е дошъл да ме разпита какво се е случило или защо съм се движил с трактор, или… А може би тайно се надявам посетителят ми да е от полицията. Дойде ми до гуша, искам само да се измъкна жив и вероятно ще постъпя най-добре, ако им разкажа всичко. Легнал, усещам как в мен напира смях. Да, неукротим смях!
15
I beg your pardon? (англ.) — Моля; sorry, Sir? (англ.) — простете, не ви разбрах, господине; how can I accomodate you, madame? (англ.) — с какво мога да ви бъда полезен, госпожо? — Бел.прев.