Возехме се в старо, но запазено волво с превъзходно бръмчащ двигател. Сигурно волвото е било на банда обирджии, преди да го пребоядисат като полицейска кола, предположих аз.
— Къде се намираме? — попитах от задната седалка, приклещен между внушителните фигури, на Ендриде и Ескил Монсен.
Дрехите ми, тоест дрехите на Уве, бяха на химическо и един санитар ми зае чифт маратонки и зелен анцуг с инициалите на болницата. Уведоми ме строго, че съм длъжен да ги върна, и то изпрани. Освен това ми върнаха всички ключове и портфейла на Уве.
— В Хедмарк — отвърна Сюндед от седалката до шофьора, известна в афроамериканските гангстерски среди като the gunshot seat17.
— А къде отиваме?
— Не тя засяга — тросна се младият пъпчив шофьор и ме прониза с леденостуден поглед от огледалото.
Bad cop18. Черно шушляково яке с подплата и надпис с жълти букви на гърба: „Клуб Кодо-дзен Елверюм“. Предположих, че става дума за мистериозно, нашумяло наскоро, макар и древно бойно изкуство. Сигурно енергичното дъвчене на дъвки е развило мускулатурата на челюстите му, които, в сравнение с останалата част от тялото му, изглеждаха направо огромни.
Пъпчивко, слабичък, с тесни рамене, държеше ръцете си върху волана под формата на латинско V.
— Гледай си пътя — тихо нареди Сюндед.
Пъпчивко измърмори нещо и сърдито се вторачи в правата ивица асфалт, прорязваща равния терен.
— Шикерюд, отиваме в полицейския участък на Елверюм — обясни Сюндед. — Дойдох от Осло, за да те разпитам днес, а ако се наложи, ще продължим и утре. И вдругиден. Надявам се да си точен, защото Хедмарк не ми е от любимите места.
Барабанеше с пръсти по пътническо куфарче с вид на козметична чанта, което Ендриде прехвърли върху коленете му просто защото отзад нямаше място за него.
— Точен съм — уверих го аз.
И двете ми ръце започнаха да изтръпват. Близнаците Монсен дишаха в такт, а това означаваше, че ме приклещваха като тубичка с майонеза на всяка четвърта секунда. Обмислях дали да не ги помоля поне да не дишат с еднаква честота, но се отказах. След преживяването да лежа пред пистолета на Граф присъствието на двамата здравеняци ми се струваше направо успокоително. Върнах се във времето, когато като малък веднъж татко ме взе със себе си на работа, защото мама беше болна. Седях между двама сериозни, но дружелюбни мъже на задната седалка на лимузината на посолството. Всички бяха облечени изискано. Но татко ми се стори най-хубав, с шофьорска шапка. Караше много спокойно и елегантно. После ме почерпи със сладолед и ме похвали, задето съм се държал като истински джентълмен.
Радиото изпращя.
— Шшт — предупреди Пъпчивко, макар че всички мълчаха.
— Съобщение до всички патрули — обади се носов женски глас.
— Тоест до двата патрула — промърмори Пъпчивко и усили звука.
— Егмон Карлсен е подал сигнал за кражба на автовоз.
Останалата част от съобщението се удави в смеха на Пъпчивко и близнаците Монсен. Телата им се разтресоха и ми направиха доста приятен масаж. Май лекарствата още ми действаха. Пъпчивко вдигна микрофона и попита:
— Карлсен трезвен ли ти звучеше? Край.
— Не съвсем — отвърна женският глас.
— Значи пак е карал пиян и е забравил. Обади се в кръчмата „Бамсе пъб“. Автовозът сигурно стои пред заведението. Осемнайсет колела с надпис „Кухни Сигдал“. Край.
Остави микрофона. Забелязах как настроението в колата се разведри и реших да използвам случая:
— Разбрах, че е извършено убийство, но бих искал да питам какво общо имам аз?
Посрещнаха въпроса ми с мълчание, ала Сюндед явно мислеше. Внезапно се обърна към задната седалка и прикова очи в мен.
— Добре, и аз предпочитам да приключим по-бързо. Знаем, че вие сте извършили убийството, господин Шикерюд. Няма да ни се измъкнете. Налице е труп, местопрестъпление и разполагаме с доказателства срещу вас.
Очакваха да изпадна в шок, в ужас, сърцето ми да подскочи, да спре или каквото там става с него, когато чуеш как полицаят ти съобщава с тържествуваща усмивка, че има доказателства, за да те изпрати зад решетките до живот. Аз обаче запазих пълно спокойствие, защото в ушите ми не звучеше тържествуващият глас на полицая, а Инбау, Рийд и Бъкли. Първа стъпка. Директна конфронтация или, както пише в наръчника: още в самото начало следователят трябва да заяви съвсем недвусмислено, че полицията знае всичко. Използвайте „ние“ и „полицията“, никога — „аз“. И „знаем“, а не „смятаме“. Постарайте се да разколебаете самооценката на разпитвания, като се обръщате с „господине“ към хора с нисък социален статус и на малко име към високопоставени личности.