Спрях едва когато разрезът на корема стигна от таза до ребрата. Очаквах да се изсипят огромни количества кръв и вътрешности, но това не стана. Ръката ми изтръпна изведнъж, изпуснах ножицата и получих поредното посещение на стария ми познайник, наречен тунелно зрение. През отвора виждах тавана на колата със сива тапицерия с шахматна шарка. Счупените фигури лежаха разпръснати около мен. Предадох се. Затворих очи. Чувството, че няма повече да се боря, ми се стори приятно. Усетих как силата на тежестта ме завлича към земните недра с главата напред като дете, излизащо от майчината утроба. Нещо ме тласкаше навън. Смъртта представлява ново раждане. Усетих дори контракциите, които ме масажираха. Видях бялата царица. Чух шума от плисването на околоплодните води върху пода. Долових миризмата. Боже мой, миризмата! Родих се и новият ми живот започна с падане, с удар на главата и с непрогледен мрак.
Непрогледен мрак.
Мрак.
Кислород?
Проблясък.
Отворих очи. Легнал по гръб, виждах над себе си задната седалка, където допреди малко седях, притиснат между двамата близнаци. Намирах се върху тавана на колата, върху шахматната дъска. Дишах. Вонеше на смърт, на човешки вътрешности. Огледах се. Сякаш се намирах в кланица, в колбасарски цех. И, странно, вместо да остана верен на природата си да изтласквам, да отричам, да бягам, мозъкът ми се постара да попие дори най-слабите усещания на сетивата ми. Реших да не бягам от обстановката. Вдишах дълбоко миризмата. Гледах, слушах. Събрах фигурите от пода. Наредих ги върху дъската една по една. Накрая вдигнах счупената бяла царица. Огледах я внимателно и я поставих точно пред черния цар.
Четвърта част
Подборът
Осемнайсета глава
Бялата царица
Седнал в останките от катастрофиралата кола, се взирах в машинката за бръснене. Понякога през ума ни минават какви ли не странни мисли. Бялата царица беше счупена. С нея се опитвах да поставя в шахмат баща си, миналото си, целия си предишен живот. Именно тя ми каза, че ме обича, и аз се заклех, дори думите ѝ да са лъжа, част от мен винаги да я обича заради любовното ѝ признание. Нея наричах моята половинка, защото наистина я смятах за второто ми лице, за моето по-добро аз. Явно съм грешал. Мразех я. Не, дори не бих го нарекъл омраза: Диана Струм-Елиасен просто не съществуваше за мен. И все пак седях в развалина, някога била кола, в компанията на четири трупа, с машинка за бръснене в ръка и с единствената мисъл: дали Диана щеше да ме обича, ако нямах такава коса?
Както вече казах, понякога през ума ни минават много странни мисли. Прогоних мисълта и пуснах машинката на човека с пророческото име Сюндед. Тя започна да вибрира в ръката ми.
Реших да се променя. Исках да се променя. Старият Рогер Браун вече не съществуваше. Захванах се за работа. След четвърт час огледах резултата в парчето, останало от огледалото за обратно виждане. Както се опасявах, гледката не беше никак красива. Главата ми приличаше на фъстък с черупка — издължена и леко сплесната в средата. Гладко избръснатият ми бял череп блестеше слабо над загорялата кожа на лицето ми. Но това бях аз — новият Рогер Браун.
Къдриците ми паднаха между краката ми. Натъпках ги в прозрачния найлонов плик и го пъхнах в задния джоб на униформените панталони на Ескил Монсен. Там напипах портфейла му. Взех малко пари и кредитната му карта, понеже нямах намерения да улесня полицията, като използвам кредитната карта на Уве Шикерюд. Вече бях намерил запалка в джоба на черното шушляково яке на Пъпчивко и отново се зачудих дали да не запаля маринованата в бензин кола. От една страна, така щях да забавя експертите при идентифицирането на труповете и да си осигуря цяло денонощие спокоен труд. От друга обаче, димът щеше да задейства противопожарната аларма, преди да съм успял да се махна от района. Без пожар и с малко късмет щяха да минат няколко часа, докато открият отломките. Погледнах обезобразеното лице на Пъпчивко и взех решение. Трябваха ми близо двайсет минути да му сваля панталоните и якето и да го облека в моя зелен анцуг. Направо невероятно е колко бързо се свиква с рязането на хора. Отрязах кожата на двата му показалеца (не си спомнях дали пръстовите отпечатъци се вземат от дясната, или от лявата ръка) с концентрацията и бързината на хирург. Накрая клъцнах и палците му, за да създам впечатлението, че раните по пръстите му са случайни. После се отдалечих на две крачки, за да огледам резултата. Кръв, смърт, тишина. Дори кафявата река до горичката изглеждаше замръзнала в беззвучна неподвижност. Гледката заслужаваше да бъде пресъздадена от Мортен Вискум19. Ако разполагах с камера, щях да я заснема и да я изпратя на Диана с предложението да я изложи в галерията. Като предупреждение какво предстои. Как се изрази Граф? „Именно страхът, а не болката ни прави отстъпчиви.“
19
Мортен Вискум (1965) — норвежки художник, който често скандализира обществеността с неконвенционалните си хрумвания като например решението му да рисува с ръка на мъртвец. — Бел прев.