— Аллах единствено е всезнаещ! — гневеше се Бен Нил. — Не мога да проумея къде са се дянали тия хаирсъзи. Все едно в земята потънаха.
— По какъв начин са изчезнали, мога да се досетя. В тези хълмове навсякъде има пещери. Двамата много вероятно са се скрили, Не ни остава нищо друго, освен да се върнем в селото. А може пък и да сме се заблудили и да сме преследвали други мъже.
— Не, това бяха Абд Асл и Нубар, ефенди. Моите очи не ме мамят, ала ми е ясно, че търсенето би било напразно. След късо време ще настане вечер.
За съжаление това беше вярно, факирът ни беше повикал един час преди обяд. Най-малко един час ни е бил необходим да стигнем до кладенеца. Около три часа бяхме прекарали вътре. После връщането, яденето, пътуването с лодките до Маабдех и търсенето в клисурата. Слънцето сега се спускаше зад либийските възвишения и нощта скоро щеше да настъпи. Видяхме се принудени да преустановим търсенето и да тръгнем към селото.
Там заварихме нашите помагачи да седят, пушейки, на земята. Жителите също бяха тук и бъбреха с войниците.
— Търсихте ли ги? — попитах управителя.
— Не — отвърна Дауд ага.
— Защо?
— Искахме да изчакаме пристигането ти. Защо не дойде с нас?
— Знаят ли хората на Маабдех, които стоят тук, защо сме дошли?
— Да. Аз им го казах.
— В такъв случай можем спокойно да си отплаваме за Сиут, понеже след като си се раздрънкал, нашето дирене би било излишно.
— Иншаллах75. Ти си наш гост и ние ще сторим това, което ти е угодно.
Питах за Бен Васак, пещерният водач, и узнах, че не е тук, а отишъл надолу по реката до Ел Ариш. Единствено в него бих могъл да имам доверие и той сигурно щеше да ми помогне да открия бегълците. Но понеже отсъстваше, бях принуден да сложа кръст на успеха от пътуването ни дотук. Осведомих се дали хората са видели факира и муца’бира и получих само отрицателни отговори. Стана точно тъй, както си го бях помислил. На мен, християнинът, никой нямаше да помогне да заловя един „истински правоверен“, който на това отгоре беше свят факир. Трябваше да се осланям на доброто си щастие и на бъдещето, защото че ще срещна този човек още веднъж, в това не се и съмнявах.
13. Пред нови задачи
Короско! Едно прочуто и надалеч известно име и все пак какво малко селище! Това нубийско село е обградено от скалисти хълмове, чиито голи склонове като метални рефлектори фокусират и отразяват знойните слънчеви лъчи. Никой не би желал да живее тук. Но при това населено място Нил напуска досегашната си посока — гледано срещу течението — и се извива в мощна дъга през скалистата област, наречена Батн ел Хаджар, Утробата на камъните. В този завой има няколко бързея, които ако не прекъсват съвсем плавателността на реката, то все пак много я препятстват. Плавателните съдове трябва да бъдат разтоварени, изтеглени с въжета по теснините на течението и после отново натоварени, което изисква не само много труд, но и причинява значителна загуба на време. Ето защо хората обикновено пресичат от Ороско голямата дъга по суша и по този начин неимоверно много съкращават пътуването. Този сухоземен път е приблизително четиристотин километра дълъг и води през Атмур, както бива наричана разположената между Короско и Бербер част от Нубийската пустиня. Тъй като Короско е изходен пункт на това пустинно пътуване, човек трябва да сложи в ред там багажа си, да наеме камили, да направи последните покупки и още много други неща. Ето кое придава на селището доста голямо значение и въпреки това то се състои само от малки колиби и един хан, в който може да се пренощува. Тук има и джамия, чието минаре е построено като гълъбарник. Пощенската постройка може да се похвали със заключваща се врата. Край водата се издигат няколко навеса, покрити с рогозки и зебло от стари чували. Това са „търговските кантори“ и складовете на арабските търговци, които разменят изделията на Судан срещу тези на Европа.
Споменатият пустинен път излиза отново на Нил при Абу Хаммед. Навремето той бил съвсем изпаднал в забрава. Меемед Али дал заръка на един незначителен абабдехски шейх да го прокара наново. Абабдехът разрешил трудната задача без компас и каквито и да е други инструменти и в замяна той и потомците му били въздигнати в сан Шейхове на пустинната ивица. Неговият син се казвал Хаммед Калифа и се проявил като неограничен властелин на пустинята и керваните. За всяка камила изисквал малко даждие, като срещу това гарантирал сигурността, живота и имуществото на пътниците. По тази причина през Атмур се пътувало по-безгрижно, отколкото по други пустинни отсечки. Но и могъществото на този шейх не било напълно достатъчно да удовлетворява безусловно гарантираната сигурност.
75
Популярен за Ориента, предписан от Корана израз. Означава „Ако е рекъл Аллах!“ и често се употребява за замазване на недостигащо усърдие. (Б. нем. изд.)