— Цяло състояние.
— И все пак те са само една малка част от онова, което притежавам. А сега искам да ти покажа още нещо. Но трябва да си мълчиш какво си видял. Ела!
Стана ми ясно, че решителният миг е настъпил. Той искаше да ме спечели за себе си, а за какво и за каква цел, трябваше да изчакам. Напуснахме селямлъка му, в който се намирахме, и се запътихме към вратата, водеща към помещенията на неговата сестра. Той почука според тамошния обичай с върховете на пръстите. Отвори една черна слугиня. Той й каза тихо няколко думи и бяхме пуснати да вземе. Поведе ме към една вътрешна врата, посочи ми я и каза:
— Влез! Аз ще те чакам тук.
Под врата в случая не бива да се разбира онова, което ние смятаме за врата, а дебели палмови рогозки, които можеш да отместваш или даже напълно да махаш, ако ти е угодно. Аз тикнах рогозката настрани и влязох. Това, което видях, ме хвърли в голямо изумление. Върху няколко проснати един върху друг килима лежеше едно момиче на може би двайсет години. Лявата ръка, на чиято длан почиваше главата, бе облакътена на възглавница. Носеше широки женски шалвари, достигащи до глезените й, босите крака бяха обути в кадифени чехли; нагоре имаше червен елек, богато извезан със сърма, а една подобна на воал наметка се спускаше от врата до стъпалата й. Косата, в която проблясваха бисери и алтъни, беше оплетена на дълга плитка. По всичките пръсти бляскаха пръстени. Миглите и веждите бяха почернени с кохл76, а ноктите оцветени с къна.
Лицето… ах, какво лице! Когато се говори за ориенталска красота, човек си представя същество — да се изразим като поета — с „дивната омая на нощта“, с чертите на Клеопатра, Еминех77 или Шефака. А тук? На съборите в моя роден град едно момиче от ерцгебиргския Байерфалд обикновено продаваше рендета и лъжици. То имаше своеобразно личице — дребно и присплеснато, ниско два пръста чело, носле като сушена слива, само дето не черно, малки, тесни устни, ушички като на мишка и очички — малки, весели и лукави като… е, тъкмо като на мишле. Никога не бих могъл да забравя това лице. И ето че сега пред мен лежеше това байерфалско мишле, но в ориенталски одежди. То ме гледаше незабулено къде засрамено, къде очаквателно и не обелваше дума.
Откровено да си призная, бях малко смутен. Такава изненада не бях очаквал и ето как стана, че на езика ми дойде не баш най-духовитият въпрос:
— Коя си ти?
— Кумру — усмихна се тя.
Каза го с онзи дълбок алт. Аз се почувствах подтикнат към втори въпрос:
— Знаеше ли, че ще дойда?
— Моят брат ми каза.
— Отново ли си болна? Някакъв цяр ли желаеш?
— Не. Ти възстанови блясъка на моята глава и на мен повече нищо не ми липсва.
— Кажи ми тогава защо си поискала да ме видиш!
— Поискала съм? Аз бях длъжна да те видя. Брат ми така пожела.
— Е, в такъв случай ме огледай, но колкото може по-внимателно!
Аз се изтъпанчих пред нея и се завъртях три пъти около собствената си ос. По личицето й прелетя весела усмивка.
— О, ефенди, та нали вече толкова пъти съм те виждала! Аз исках да кажа, че ти мен трябваше да видиш, а не аз теб.
— Аха! Защо?
— Брат ми ще ти разправи.
— Тогава сигурно бива да попитам дали настоящият прием свърши?
— Да, той свърши. Моят брат те очаква.
Поклоних се по ориенталски маниер и излязох. Стоящият отвън Мурад Насър ме взе под ръка и ме отведе пак в стаята си отсреща. Седнахме както преди малко един до друг, запалихме лулите и после от устните му се отрони въпросителната думица:
— Е?
— Какво? — върнах аз въпроса, тъй като нищо по-добро не ми хрумна.
— Видял и я в цялата й красота и прелест?
Сетих се за байерфелдското мишле, ала запазих мнението за себе си.
— Прекрасна! — излицемерих.
— Възхитителна е, нали?
— Като утринната заря!
— Един истински слънчев лъч! Още никое неканено око не е съглеждало нейния лик. Ти си единственият освен нейният годеник, при когото я водя, комуто се пада тази милост.
— Защо точно на мен?
— Защото тя има една сестра Карамфила.
— А-а, има…
— Да, сестра, която е една година по-млада и притежава съвсем същите черти, красивото носле, искрящите очи, всичко, всичко е точно същото. Чуваш ли какво ти приказвам?
Мурад сигурно забеляза, че се бях умислил.
— Чувам — уверих го.
— И разбираш също?
— Твоята доброта днес е така безкрайно голяма, че нито мога да я разбера, нито да проумея.
— Това, което чувам, не е драго за сърцето ми. И хич не ми е лесно да ти кажа какво трябва да проумееш.
— Тогава не го казвай! Не е нужно да си причиняваш болка.
— Ама ти трябва да го знаеш и щом не го отгатваш, налага се да ти го кажа. Аз вече споделих с теб, че искам да те обвържа със себе си. Знаеш ли, че моите сестри са богати?
77
Еминех — съпругата на египетския вицекрал Тауфик паша (управл. от 1879 до 1892), прочута красавица на Ориента (Б. нем. изд.)