— Всичко това е вярно. Ти си мъж, сякаш създаден за такива опасности.
— Радва ме, че ме считаш за толкова сърцат. Но не ме радва, че същевременно ме считаш способен да проявя куража си на едно такова поприще. Робството е позор за човечеството, а ловът на роби — въпиещо престъпление. Аз дори малък грях не върша съзнателно за пари, та камо ли да стоваря на съвестта си такива кървави деяния. Как можеш да правиш подобно предложение на един християнин, и при това на мен, не ми е понятно.
Мурад Насър беше напълно разочарован, личеше си по физиономията му.
— Това ли е наистина отговорът, който искаш да ми дадеш? — заекна той.
— Това.
— Помисли за печалбата!
— Една спокойна съвест за мен е по за предпочитане.
— И сестра ми Карамфила!
— Дай я на когото искаш!
— Да не би да я презираш?
— Не. Ти ми предложи момичето, действайки същевременно против вашите обичаи. Това ме прави горд, ала за съжаление аз не мога да заслужа този символ на красотата и прелестта. Не искам да те оскърбя. Трябва да ми простиш, понеже постъпвам според повелите на моята вяра. Нека се разделим в мир.
При тези думи аз се изправих. Мурад Насър също се надигна и запрати гневно чибука си.
— В мир? Как ли би било възможно! Ако сега се разделим, ставаме врагове, върли врагове за цял живот.
— Не съзирам подобна необходимост.
— Тя си лежи ясно като на длан. Ти ми разказа какво се е случило през последните дни. Ти си приятел на Рейс Ефендина и се каниш да го навестиш в Хартум. Искаш по-натам да откриеш роботърговеца Ибн Асл и…
— Аха, значи признаваш, че той е този, с когото си се свързал!
— Нищо не признавам, хич нищичко няма да узнаеш от мен! Исках само да ти докажа, че не можеш да бъдеш приятел на моите врагове, без да си и мой враг. Сега знаеш твърде много за мен. Разделим ли се, ще станеш за мен по-опасен от кой да е друг. Ето защо размисли още веднъж дали ще останеш на това си решение!
— Не е нужно никакво размишление.
— Хубаво, тогава се разделяме и аз само съм пишман, задето те обсипах с благодеяния.
Лицето му беше приело съвсем друг израз. Порядъчността и откровеността бяха изчезнали, правейки място на заплаха и ненавист. В святкащите му очи ясно се четеше, че той от този момент е мой неумолим враг.
— Обсипал си ме с благодеяния? — попитах спокойно. — Аз ядох и спях в твоя дом, понеже ме покани толкова настоятелно, че щеше да е неучтиво от моя страна да отклоня поканата ти. Това ли наричаш благодеяние?
— Аз заплатих пътните ти и освен туй ти дадох още пари!
Сега турчинът се показа като човек с низки принципи, както си пасва на един ловец на роби. Някой друг навярно щеше да му каже истината. Аз не го сторих. Извадих портфейла си, отброих сумата, която беше похарчил за мен, хвърлих парите на килима и си тръгнах. Когато вече се намирах при отверстието на вратата, той викна след мен:
— Стой! Наистина ли не искаш…
Продължих да вървя, без да обръщам внимание на думите. Тогава оня ревна подире ми:
— Пръждосвай се в такъв случай, кучи сине, и се варди от мен!
За сън сега и дума не можеше да става, понеже трябваше най-напред да успокоя възбудата си. Ето защо напуснах хана, минах край нощния пазач и се насочих през селището към пустинята. Колко непростимо непредпазливо бях постъпил, когато се оставих в Кайро да бъда придуман от приказките на тоя Мурад Насър. Сега му бях върнал парите и стоях тук в далечната Нубия без средства за връщане в родината. Но това не ме плашеше, вълнуваше ме разочарованието, което бях преживял. Чак за такъв човек все пак не бях смятал Мурад Насър.
Бях вървял може би повече от час, когато долових от далечината особени звуци. Сякаш вятърът свиреше на ялова арфа. Звънът приближаваше и ставаше по-ясен. Различих женски гласове и подрънкване на струни. Ето че се появи един ездач на камила, чийто копиен наконечник проблясваше в лъчите на пълната луна. Съглеждайки ме, той изви надалеч. Следваха го дванадесет камили, носещи тахтеравани79, от които долитаха пеещи, бъбрещи и смеещи се гласове. Зад тях се зададоха неколцина въоръжени мъже. Всичко това напомняше за „Кервана на духовете“ на Фрайлиграт80. Веднага знаех отговора. Това бе шествие млади робини, отвеждани тайно към Египет. Клетниците биваха принуждавани по път да се смеят, пеят, шегуват, за да не се помрачават и изгубят цената си. Шествието сигурно идваше от Абу Хаммед, но се пазеше да спре в Кароско и бъде видяно там.
Поех обратно и си легнах в хана да почивам. Но до истински сън така и не стигнах. Не че ме тревожеше изгубеното приятелство на Мурад Насър или чак пък страх от него, о, не, аз трябваше да обмислям други неща. Преди всичко ме занимаваше неговата връзка с Ибн Асл, ловецът на роби. Исках да узная местопребиваването на този мъж и за тая цел сега бе необходимо само да държа Мурад Насър под око. След като си бях развалил отношенията с турчина, вече толкова по-настойчиво ми се искаше да разгърна дейността си в издирване безследно изчезналия брат на водача от Маабдех.