— Ти ще можеш да разчиташ не само на съвета, а и на делата ми. Дадени ли са ти някакви особени разпореждания, за които още не си споменал?.
— Не. Беше ми заповядано въобще да залавям всеки ловец или търговец на роби и да го водя заедно с грабежа при емира. Но трябва да насоча вниманието си преди всичко към отвлечените жени и дъщери на бея и фесарах и, както ще споделя откровено с теб, да се уповавам повече на теб, отколкото на себе си.
— Това по никой начин не ми е приятно, защото никога не е било от полза двамина едновременно да заповядват. Така лесно настъпват разногласия, които поставят успеха на начинанието подвъпрос.
— О, що се отнася до това, ти можеш със сигурност да разчиташ, че винаги ще се подчинявам на волята ти. Така ми беше заповядано, както веднага ще ти докажа. Ахмед Абд ел Инсаф ме натовари, след като съм ти разяснил ситуацията, да ти предам тази бележка.
Али Фарид измъкна един малък сгънат, лист, разтвори го и ми го даде. Прочетох малкото, но съдържателни думи: „Ти си първият, той е вторият.“ Това беше достатъчно и се явяваше второ, още по-голямо доказателство за доверието, на което се радвах от страна на Рейс Ефендина. Като си помислех каква власт притежаваше той благодарение привилегированото си положение спрямо законите, лесно можех да се възгордея от факта, че една значителна част от нея той слагаше в моите ръце.
— Сега спокоен ли си? — попита лейтенантът.
— Да — отвърнах. — Не само съм спокоен, но и храня увереността, че ще срещнем похитителите на жените, в случай че са поели по северния от двата пътя.
— Увереност? Не е ли пресилено да го твърдиш, ефенди?
— Не, защото знам какво говоря.
— Но помисли колко е голяма пустинята! Ние се нуждаем от четири дена, за да стигнем до Бир Мурат, който не лежи точно на средата. Целият път изисква девет дни пътуване. Дори да можехме да заемем тая дълга линия, то за разбойниците пак ще останат много пролуки, през които биха могли да ни се изплъзнат, толкова повече през нощта.
— Ти трябва да държиш сметка за естеството на пустинята, която трябва да пресекат. От Нил до Червено море, край което положително лежи тяхната цел, са двайсетдневни камилски прехода. За едно такова дълго разстояние те няма как да се запасят с вода и ще са принудени да потърсят кладенци, край които ще ги срещнем.
— Не разчитай прекалено на това! Чувал ли си, че има тайни кладенци?
— Да. Аз съм откривал такива тайни кладенци в голямата Сахара и съм пил от тях.
Али ме погледна и поклати глава.
— Слушал съм, наистина, че франките в много неща са по-умни от нас, ама обитателят на пустинята трябва все пак по-добре да ги познава тези краища от чужденеца, който се намира там за пръв път?
— Не прибързвай! Сега не ми се ще да правя коментари. Делото ще докаже, че имам право.
— Ти поставяш очакванията ми под напрежение и аз съм любопитен да разбера по кой начин се каниш да ме убедиш, че не бъркаш в сметките. Засега мога единствено да те питам дали наистина е сигурно, че ще яздиш с мен.
— Сигурно е.
— В такъв случай ще трябва още нещо да ти предам от емира. Аллах е отредил човек да не може да съществува без пари. Дори в пустинята те са необходими на пътника, защото той не е в състояние да надникне в бъдещето и не може предварително да прецени своите потребности и разходи. Та Ахмед Абд ел Инсаф ме упълномощи да ти предам тази кесия, с която да разполагаш по собствено усмотрение. И най-вече трябва да закупиш тук всичко, което лично на теб ти е необходимо.
Али Фарид извади една кожена торбичка, която издаде радващо звънтене, като я разтърси. Отворих я и видях, че е пълна с раял масри83 и египетски четвъртфунтови златни монети. Това беше повече от достатъчно за няколко седмици, особено като узнах, че войниците били снабдени с всичко, от което вероятно щяха да се нуждаят. В никой случай не се поколебах да пъхна кесията в джоба, ала същевременно забелязах:
— Засега аз нямам никакви потребности, парите ще употребя за вас, в случай че се наложи, и после ще дам на емира отчет. Кога ще потеглим?
— Веднага щом на теб ти е угодно. Само бих желал преди туй да напоя камилата. От два дни не е получавала вода.
— Тя сигурно и още два, а може и по-дълго няма да получи.
— Защо, ефенди?
— Защото искам да открия тайни кладенци.