Стигнахме до бирарията и заехме отново места край една маса. За да не се строши пак столът му, Мурад Насър счете за целесъобразно да изпита обстойно здравината му, преди да се отпусне на него. След като изпитанието даде удовлетворителен резултат, той поръча две шишета бира. Негърският хлапак ги донесе заедно с две наргилета. При това смигна така свойски на дебелия отстрани, че тайно ме досмеша. Негърът беше отракан момък. Косата му беше гладко остригана и въпреки младостта си беше вече татуиран. Между веждите си имаше една дълбока резка, от която се изтегляха до темето и обратно до двете страни на челото кръгообразни, точковани линии — начин на татуиране, обичаен за всички племена на негрите динка, и то еднакъв и за мъжете, и за жените.
Както скоро научих, малкият келнер се намираше в постоянна война с дебелия. Последната офанзива от негова страна беше срещу мустака на врага и му бе донесла споменатата плесница по врата, но и един пиастър бакшиш.
2. Моккадемът на Светата Кадирине
Необикновена, своебразна шетня се развиваше на широката улица пред пивницата. От нашето място можехме да я наблюдаваме с цялото му удобство, толкова повече че погледът ни имаше възможност да обгръща едно доста голямо разстояние нагоре и надолу по сокака.
На ъгъла на страничната улица, по която преди туй бях дошъл, се виждаха няколко хаммари — магаретарчета, чиято професия тук, изглежда често ги караше да играят неблагодарната роля на берлинските обущарски чираци. Магарето в Юга е съвсем различно животно от Севера, където то се разглежда като чорлав, инатлив символ на ограничен ум. Египетското магаре е един неуморен, винаги бодър слуга на своя господар, който го възнаграждава с малко фураж и много удари, че дори ритници. Даже с най-тежкия ездач на гърба то ситни в тръс часове наред, без да се уморява, като от време на време преминава в немирни скокове във въздуха. Зад него търчи запотен и запъхтян хаммарът, удря го, смушква го, угостява го с ритници или го замеря с камъни, за да ускори повече неговия ход. Тези хаммари са познавачи на хората, те знаят от пръв поглед дали имат пред себе си англичанин, французин, италианец или немец. От езиците на всичките тези народи те владеят по няколко думи и изрази; те изглежда притежават дори някои познания върху географията и историята на въпросните страни, както проличава от начина, по който имат навика да предлагат своите дългоушковци. „Тук са една хубав Бисмарк!“ — крещи един, колчем види да се задава някой чужденец, който му мяза на немец. С „Бисмарка“ той има предвид магарето си. „Тук са хубави генерали Грант!“ — вика втори към някой янки, а англичанинът чува да му се крещи: „Тук имат хубава бифтек, приветстват Палмерстън!“, докато пък един французин с републикански убеждения ще чуе: „Мосю, ето най-велик Наполеон, притежават най-предпочитан животно във Франция!“ Точно пред нас клечаха насред улицата двама арабски фокусници, за да демонстрират номерата си. На няколко крачки от тях един муххадит21 беше събрал кръг любопитни, каканижейки им срещу две-три дребни монети няколко вече хиляди пъти слушани приказки. В близост едно негърче танцуваше на кокили и надуваше зурна. Помежду им се провираше дълга върволица плътно забулени жени, яздещи магарета. После по улицата се зададоха високи, тежко натоварени камили — всяка вързана със сламено въже за преднокрачещата. Зад тях пъшкаха хамали с тежки чували и сандъци на главите, които си припяваха междувременно няколко монотонно повтарящи се думи, за да не излязат от такта. Сега приближи един чистач на лули с няколко снопчета дълги, намотани с кълчища телове в мръсните си, миришещи на тютюн ръце. Сподири го един сакка, продавач на вода, който мъкнеше голям глинен съд, за да освежава срещу дребно възнаграждение жадните. От другата страна на улицата се привеждаше доказателство, че тук дори и най-тайните сделки се уреждат открито, с възможно най-голяма дандания. Предните страни на къщите са открити, така че може да се надникне във всеки дюкян, във всяко жилище. Ей там седи на хасъра си един достопочтен гражданин, държи едно мятащо се хлапе между краката си и освобождава чорлавата му коса от онзи дивеч, на който египтянинът е бил богат навярно още по време на фараоните. Живеещият до него старик метна нещо на улицата — беше трупът на котка. Тя щеше да се разлага на улицата, без някой да го е еня за носещата се воня. Ето че някакъв паша, който току-що се е появил, отминава с коня си котешкия труп, без да намира в това някакво нарушение на реда. Свитата му също не удостои мъртвото животинче с някакво внимание, а крачещият отпред бегач не сметна, че си заслужава труда да го отстрани с някакво движение на крака. Точно там, където споменатият дядка „обезлюдяваше“ главата на своя внук, седеше един белобрад, достолепен старец, облегнал гръб на един от дървените диреци. Тихо, като в унес и със затворени очи, оставяше той топчетата на молитвената си броеница да се плъзгат между сухите, треперещи пръсти. Той не виждаше и не чуваше какво става около него, беше се откъснал от земята и духът му витаеше в селенията на рая, предвещан от Мохамед на правоверните.