По време на нашата езда ние не видяхме нито един от тези символи на смъртта, понеже не се придържахме по керванския път. Походният ни ред беше прост. Аз яздех с Али Фарид начело, а Бен Нил и Селим ни следваха. Относно посоката не можех да бъда в заблуда, даже компасът не ми бе нужен. Един поглед към часовника и местоположението на слънцето ми беше достатъчен, за да се ориентирам. Нощем звездите, и най вече Южния кръст, служеха на девалилите87 като пътеводен знак. Но тъй като това съзвездие рано залязва по онези ширини, случва се и най-добрият водач понякога да се заблуди.
Да се описва скалистата пустиня, не е благодарна задача. Ето защо искам само да отбележа, че когато слънцето залезе, спряхме да бивакуваме приблизително на една ширина от нилското селце Серрас. Бяхме яздили толкова бързо, че имахме зад себе си два дни път с камила.
Вечерята ни се състоеше от фурми и вода. Не можехме да си приготвим даже брашнена каша, тъй като ни липсваше горивен материал. Керваните събират камилския тор, за да го използват като гориво. Ние впрочем и труда не си бяхме направили да го събираме, понеже времето ни беше твърде скъпоценно.
Моите трима придружители не бяха свикнали не само с такава усилна езда, но и изобщо с камилското яздене. Ето защо се чувстваха каталясали. Али Фарид притежаваше прекалено много гордост, за да се оплаква. Бен Нил също си траеше, ала Селим горчиво се окайваше.
Събудихме се с утринната дрезгавина и продължихме ездата. Възвишенията скоро станаха по-редки, а скалите отстъпиха на пясъка, чиято повърхност се разпростря пред нас като неподвижно жълто море. Аз подтикнах камилата си и другите трябваше да ме последват, макар все още да чувстваха вчерашното напрежение в крайниците си.
Слънцето се изкачваше все по-високо по безоблачното небе и сипеше лъчите си, които изпълваха въздуха с нарастващ зной. Към пладне вече сякаш дишахме огън. Али се затвори още повече в себе си, Бен Нил — също, но затова пък толкова по-шумно се вайкаше Селим. На всеки четвърт час искаше да спре, за да слезе и се излегне. Говорих му — напусто. Тогава подкачих честолюбието му.
— Досега все си мислех, че си от племето на фесарахите, ама това май не е вярно.
— Вярно е.
— Но фесарахите не са ли най-прочутите камилски ездачи между Вади Милк и Нил?
— Това също е правилно — потвърди оня гордо. — Аз съм най-големият герои от тяхното племе.
— Тогава не би трябвало да се жалваш по такъв начин от една малка езда. Та ти хленчиш като някое дете. Това достойно ли е за един герой?
— Не. Но в този миг аз не съм герой, а един разбит и изсушен мъж, когото лъчите на слънцето гризат. Аз трябва непременно да сляза и отдъхна.
— Сега, когато и най-малкото забавяне е достатъчно да направи нашия план нереализируем? Помисли, че ще искаме да спасим отвлечените жени и дъщери на фесарах, сиреч членове на собственото ти племе!
— Какво ще ме е кахър за всичките жени и дъщери на света, ако заради тях трябва да си ида мърцина!
— Ти не си добър човек, Селим. За да стори добро на друг, човек трябва да принася жертва, а тук се касае за свободата и щастието на много хора!
— Хич нищо не ща да зная за тях.
— Значи ти си направо един никаквец!
— Право, много право! Но моят живот си ми е по-мил от този на сто други. Аз съм един безогледно дързък ратник и воин и не се страхувам дори от джинове, както блестящо ти доказах, ама да бъда опечен от слънцето, това е прекалено много, това не е нужно да понася никой герой. Аз спирам и слизам.
— Стори го! Нямам нищо против — сопнах му се ядосано.
— Благодаря ти, ефенди! Знаех си, че все пак ще стигнеш до разумение. Тук ние значи ще се отморим!
— Ние? Не, само ти. Ние ще продължим да яздим.
— Ще продължите да яздите? — попита Селим разтревожен. — Аз сам ли ще остана тук?
— Така е, щом това ти отърва. Но аз няма да сляза, преди да съм достигнал днешната цел. Който не иска да продължава с мен, може да остане тук и да се остави да го изкълват лешоядите. Щом жените на фесарах, които са твои сродници, не те интересуват, то и аз не искам повече да си имам работа с теб.