Междувременно бях отишъл до моята камила. Когато понечих да се кача, Селим рече плачливо:
— Значи ти наистина ще препуснеш без мен? Как можеш да ме оставиш така сам в пустинята?
— Ако беше защитил камилата си, все още щеше да я притежаваш. Знам, че се страхуваш да останеш сам в пустинята. Приеми го като поощряване на твоето подобрение.
— Аз не се страхувам, определено не. Ама не бивали да седна зад теб и заедно да яздим?
— Тъй да бъде — ухилих се злорадо. — Но ти казвам, че аз ще яздя помежду враговете и няма да се побоя нито от смъртта, нито от раняване, за да спася спътниците. А враговете ще се отбраняват.
— Това ми е безразлично — започна да клинчи Селим, — но си казвам, че ако камилата ти трябва да носи и мен, няма да може достатъчно бързо да търчи и тогава много лесно би било възможно враговете да ти се изплъзнат. Ето защо по-добре язди сам! Аз ще те следвам колкото може по-бързо.
— Добре! — засмях се аз. — Ти наистина си непоправим. Не можеш да се загубиш. Следата е толкова ясна, че и слепец може да я напипва с крака. Дръж оръжията си в готовност! Тук има лъвове и пантери!
Бях възседнал и на тръгване го чух да кряска зад мен:
— Лъвове и пантери! Аллах керим! (Аллах да се смили над мен!) Ефенди, вземи ме със себе си, вземи ме!
Обърнах се да погледна и го видях да припка подире ми с такива бързи скокове, че хаикът му се ветрееше като знаме на гърба. Но аз не се вслушах във виковете му, а подтикнах животното към по-голяма бързина.
Като размисли човек, че камилата ми от вчера заран бе на път, би трябвало да окачестви едно такова постижение като невероятно. Но от една истинска ездитна камила може, ако се наложи, да се изисква от време на време и още повече. В замяна на това после тя също така трябва грижливо да се щади и да се гледа с внимание, сякаш е дете на притежателя. Моето животно развиваше същата бързина като вчера и при това крачката му беше толкова лека и уверена, че аз се полюлявах меко напред-назад като в люлеещ стол и не усещах нищо от неравностите на земята. А такива неравности имаше достатъчно. Непрекъснато се редуваха пясъчни участъци и хълмове, които, колкото повече напредвах, ставаха все по-каменисти. За щастие следата бе толкова ясна, че дори там, където пясъкът преставаше, не можех да се заблудя. Час и половина беше минало и аз тъкмо яздех между две ниски възвишения, когато съгледах търсените на един голям, открит пясъчен участък. Извадих далекогледа от кобура на седлото и го насочих в бяг към групата. Да погледнеш през тръбата от гърба на тичаща камила, се изисква определена ловкост. Далекогледът приближи ездачите. Двама души яздеха начело и двама отзад, водейки до себе си свободните камили. По средата се намираха пленниците.
Решителният миг настъпи. Разхлабих двата револвера и ножа и взех карабината в ръка. Бях отдалечен от враговете на хиляда, деветстотин, осемстотин крачки… Един от преднояздещите погледна назад и ме забеляза. Сигурно каза на другите, че след тях идва ездач, защото и те се обърнаха. Аз бях сам и те, както си мислеха, нямаха причина да се страхуват от мен. Спряха, за да ме оставят да приближа, но като предпазливи хора посегнаха към оръжията. Притежаваха дълги бедуински кремъклийки, които са опасни само отблизо. Притежаваха дълги бедуински кремъклийки, които са опасни само отблизо. Разстоянието между противниците и мен, тъй като аз също бях спрял камилата си, възлизаше на около триста крачки. Толкова далеч техните дълги кремъклийки не достигаха. Аз обаче бях сигурен, че моите куршуми ще улучат точно всяка цел. Сега много зависеше от поведението на двамата пленници. Издадяха ли се с думи или знак, че идвам, за да ги освободя, то изпълнението на намерението ми щеше да стане значително по-трудно. Единият от четиримата ми даде знак да приближа, но аз му върнах знака. Той размени със спътниците си няколко думи, после препусна към мен й спря на разстояние може би сто крачки.
— Кой си ти? — викна ми.
— Един саувах88 от Кахира — отговорих.
— Искаш ли нещо от нас?
— Имам една молба и ако я приемеш, аз също ще ти изпълня едно желание.
— Нямам такова!
— Ще имаш веднага щом изпълниш искането ми. Ела по-близо!
— Не, ела ти!
Ако исках да постигна целта си, трябваше да се отзова на тази подкана, но аз го сторих по особен начин, който го принуди да ме остави в предимство. С други думи не яздех към него, а накарах камилата си да коленичи, слязох и тръгнах към противника. Обичаят му повеляваше сега и той да стори същото. Та слезе значи и той от своето животно и тръгна с достойнство към мен. Когато се срещнахме, спря, погледна ме изпитателно в лицето и ми подаде ръка.