В този миг отекна силен вик: „Нека е бяла нашата утрин!“ Беше продавачът на мляко, който по този начин привличаше вниманието върху своята стока. „Утоляващи прежаднелия, преливащи от сок!“ — дереше се друг, който излагаше за Продан карпузи. „Тя е поникнала от потта на Пророка, о, ухание на всички ухания!“ — прозвуча гласът на продавача на рози, а шербетчията или продавачът на сироп от стафиди осведоми:
„Удължава живота, прокужда смъртта, пречиства кръвта!“ Срещу бирарията бе застанало едно малко, може би осемгодишно негърско момиченце, от чийто врат висеше на връв една кошничка и сегиз-тогиз викаше обезверено: „Смокини, смокини, сладки като очите ми!“ Кой беше поставил там клетото дете и му бе разпоредил този напев? Сигурно някой пресметлив гешефтар, защото тъмните очи на малката със своя унесен поглед бяха наистина сладки. Беше красиво дете, независимо от черния цвят на кожата си. Боязливо молещият глас и умолително протегнатите ръчички би трябвало наистина да принуждават всеки минувач да жертва няколко пари за смокини. Едва можах да отклоня поглед от малката. Чистият й глас имаше такъв уплашен тон, че това „смокини, смокини“ звучеше в ухото ми като зов за помощ. Реших на тръгване да й дам един добър бакшиш. Бях забелязал, че аз не бях единственият, който се бе почувствал притеглен от детето. Келнерското момче в рамките на един час три пъти бе ходило отсреща при нея, за да си купува по една смокиня. Лакомник ли беше, или го вършеше от детинска симпатия?
Когато той се приближаваше, нейните очи просветваха, а личицето й възприемаше израз на струяща любов. Това се случваше и всеки път, когато тя погледнеше насам и очите й срещнеха неговите. В този момент момчето не правеше нищо, то бе клекнало в един ъгъл, полуобърнато към нас, и… да, наистина, плачеше! Видях как отново и отново подсушаваше с опакото на ръката си бликащите сълзи. Нима можеше самонадеяният хлапак да бъде и тъжен? В такъв случай това, което го вълнуваше и вадеше на показ влага в очите му, не беше някоя обичайна детска сърдечна болка.
Погледът на малката го откри в неговия ъгъл. Тя го видя да плаче и тутакси стрелна на свой ред ръце към очите. Между тези две красиви деца трябва, да съществуваше някаква по-близка връзка. Как всъщност стана и защо го сторих, не съм в състояние да кажа, но аз се изправих и тръгнах към ъгъла. Когато момчето ме видя пред себе си, стана и поиска да се отдалечи, потискайки едно леко изхлипване. Аз го улових здраво за ръката и попитах приятелски:
— Защо плачеш? Искаш ли да ми кажеш?
То ме погледна в лицето и избърса сълзите от очите си.
— Защото никой не купува от Джангех.
— Имаш предвид малката смокинопродавачка там отсреща?
— Да.
— Е, та нали ти купуваш, видях го вече няколко пъти.
Той изглежда помисли, че с това го виня в лакомия, защото откликна живо и с негодувание:
— Аз не изядох смокините. Аз ще ги върна пак на Джангех, когато отмине повелителят. Купих ги само за да получи парите, защото ако не занесе довечера пет пиастъра, ще яде бой, няма да получи нищо за ядене и ще бъде вързана превита към стълба за ръцете и краката. Аз трябва да нося осем пиастъра. Днес вече получих четири като бакшиш, господарят на бирарията ми дава на ден три, така че се нуждая само от още един. Него все някой ще ми дари и ето защо дадох на Джангех двайсет пари за смокини.
— На кого всъщност трябва да внасяш осемте пиастъра?
— На нашия повелител.
— Който е господар и на Джангех?
— Да. Тя нали ми е сестра.
— И кой е вашият повелител?
— Той е един зъл мъж и се казва Абд ел Барак.
— Той от баща ви ли ви нае?
— Не. Баща ни и майка ни живеят далеч оттук. Той ни купи от мъжа, който нападна нашето село, изгори колибите ни и нас после плени с мнозина други, за да ни изтъргува.
— Значи вие сте роби, клетите! Как са казва страната, в която живеехте?
— Това не знам, тя няма име. Реката се казва Бахр ел Абиад22.