Беше ми необходим може би половин час, докато стигна от ръба на клисурата до дъното й. Звездите още не светеха и поради това спускането си беше направо рисковано. После се запромъквах надолу по клисурата, като често изследвах съмнителните места по пътя първо с ръце и тогава поставях крак напред. Най-сетне една светлинка ми подсказа, че съм близо до целта.
Както споменах, сивите ми одежди, които носех в Кафира, бяха пострадали толкова при посещението на пещерата край Маабдех и мнимите царски гробове, че в Сиут си бях купил други. Те бяха със същия цвят. Светлия хаик бях оставил в бивака. За покривало на лицето имах в себе си една кеффийе — мъжка кърпа за глава с големина приблизително един квадратен метър. Тя се прегъва веднъж, така че да образува два лежащи един върху друг триъгълника, и после се пристяга с укал93 върху тарбуша94, като равната страна идва отпред, а падащите назад краища предпазват врата. Когато е много горещо, под феса се носи и една малка бяла капа. Бедните хора носят вълнени или памучни кеффийета, богатите си служат с копринени кърпи, които в Кайро вървят по двадесет марки, че и повече парчето. Тези копринени кеффийета се изработват най-вече в Цук95 и Бейрут и обикновено представляват сини или червени шарки на златиста или бяла основа. Моята кеффийе беше тъмна. От оръжията бях взел ножа и револверите. Пушките само щяха да ми пречат. При опасност щях да прибягна към ножа. С револвер можех да си послужа само в краен случай, тъй като трябваше да избягвам всяка гюрултия.
Та видях пред себе си светлина. Тя идваше от огън, поддържан със сушена камилска тор. Той само тлее. Фактът, че въпреки това го видях, бе доказателство, че се намирах недалеч от него. Вързах кеффийето около главата си така, че цялото ми лице бе покрито до очите, легнах на земята и запълзях напред.
Тесните скални стени сега се разстъпиха повече и аз видях пред себе си и от дясната страна да тлеят още два огъня, докато първият сега ми се падаше отляво. Накъде да се насоча? От наличието на три огъня можеше да се заключи, че тук бивакуват три групи. Аз исках да подслушам ловците на роби. Те не можеха да са вече тук, но пристигането им следваше скоро да се очаква. Къде бяха лагерували? Много вероятно в близост до водата, защото трябваше да се приеме, че ще са много жадни след пешия поход през нажежената пустиня. Преди всичко трябваше да знам кои бяха в момента тук. На присъствието на Мурад Насър почти сигурно можех да разчитам.
Запълзях най-напред наляво, откъдето току-що се разнесе тихият тон на рабаба, еднострунна гъдулка. След няколко мига се намесиха звуците на каманджа. Тя представлява двуструнна гъдулка, чийто резонатор е измайсторен от черупката на кокосов орех. Към тези два инструмента се присъединиха една саммара и една шабб’би, сиреч една пищялка и една зурна.
Онова, което се изнасяше тук, не можеше да бъде наречено според нашите схващания музика. Всеки от четиримата артисти стържеше и надуваше кой както му дойде. Но и четирите инструмента звучаха едновременно, а това за тези хора бе достатъчно. Дисонансът дразнеше ухото ми, ала иначе бе добре дошъл за мен, тъй като покриваше другите шумове.
Когато стигнах по-близо, видях на земята да лежат безформени маси. Бяха камили и товарите, които бяха носили. Край огъня седяха дванайсетина мъже — четирима от тях „правеха“ музика, двамина приготвяха брашнена каша за вечеря, а другите, зяпаха и слушаха, види се, с голяма наслада.
Тези хора изобщо не ме интересуваха, така че запълзях надясно, където скоро съгледах няколко шатри. По-обстойното оглеждане ме осведоми, че това са обиталищата на абабдехите, на които бе поверен надзорът на извора. Тук също нямаше какво да търся и ето как се запридвижвах на колене и върховете на пръстите на ръцете си към третия огън. Той мъждееше пред една шатра, в чиято близост се издигаше втора. Две женски фигури клечеха край нея, заети също с приготвяне на вечерята. Едната тъкмо се бе навела да раздуха почти угасналия огън. По този начин лицето й се освети и аз я познах веднага. Беше Фатма, любимата прислужница и готвачка, чиито косми бях намерил в ориза. Двете шатри значи принадлежаха на моя „вражи приятел“ Мурад Насър. Едната беше предназначена за сестра му и нейните прислужници, а другата сигурно обитаваше самият той. Когато наближих шатрата, видях го да седи пред входа с камиларите, които беше наел в Короско.