— Робският керван определено няма да прави обход и сигурно ще държи посока директно към кладенеца. Тъй като ние сега се намираме вдясно от тяхното направление, трябва да се насочим наляво. Това си е ясно.
Последвахме долината на северозапад и още след половин час се установи, че съм имал право. До една скала, изкачваща се стъпаловидно към височината, видяхме да стърчат споменатите сухи, лишени от клони дървета газиах. Спряхме при тях. Най-долното стъпало на скалата бе два пъти по-високо от човешки ръст и тъй като другите, които впрочем бяха неравномерно „изградени“ едно над друго, имаха по-малка височина, то застанеше ли човек веднъж на него, нямаше да му е трудно да се добере до горе, което ще рече другия бряг. Длъжен съм да спомена тези неща, за да станат по-лесно разбираеми последвалите събития. Най-долното стъпало бе издадено толкова напред, че залегнеше ли някой на него, нямаше да може да бъде видян от мястото на останките от газиах.
Та бяхме намерили значи дърветата газиах, но къде беше водата? До скалата трябваше да има дупка, която сега бе затрупана. Изследвахме близката околност, ала напразно. Земята не позволяваше да се различи ни най-малка влага, а и никаква следа от изкуствено струпване на се виждаше. Трябваше да се обърна отново към моята камила. Тя лежеше при другите. Отидох да я доведа. Животното наведе глава, разшири ноздри и започна да рие с предния крак земята до дърветата. Мястото лежеше непосредствено до скалата. Животното отново ни бе навело на правия път и ние започнахме да разкопаваме. Още след метър дълбочина се натъкнахме на каменна плоча. Диаметърът й беше толкова голям, че ни бе необходим може би четвърт час, за да я разкрием. Когато я отстранихме, се намерихме пред една яма, изпълнена до горния ръб с бистра, хладна вода. Опитах я и констатирах, че е значително по-добра на вкус от тази на Бир Мурат. Нямаше съдържание на натриев карбонат. По тази причина беше определена за нас, докато камилите щяха да получат водата от меховете. Имахме няколко празни дураф99 и успяхме да напълним шест от тях, преди да сме изчерпили дупката дотолкова, че да остане мътна утайка.
— Какво ще правим сега? — попита Али Фарид. — Смяташ ли, че ловците на роби ще дойдат още днес?
— Непременно ще дойдат — потвърдих аз.
— Тук ли искаш да ги чакаме?
— И през ум не ми минава. Пристигне ли керванът горе на брега, а ние се намираме тук долу, то те могат да ни обстрелят, без да сме в състояние на една успешна отбрана. Не, ние ще се качим, а те трябва да се спуснат. Ще се притаим зад някой рид на северния бряг. Но преди туй трябва да покрием кладенеца. Като се установят после тук на бивак ловците на хора, ще ги нападнем от две страни. Така ще имат и зад себе си скалите, вдясно и ляво нас и трябва да ни паднат в ръцете.
— Това е вярно. Кога ще се изкачим?
— Колкото по-рано, толкова по-добре. Тук вече няма какво да правим и е за препоръчване час по-скоро да се отдалечим. Може да стане така, че ловците на роби отново да изпратят неколцина ездачи напред, и ние в никой случай не бива да бъдем видени от тях. Покрийте грижливо кладенеца! Аз междувременно ще потърся нагоре и надолу по вади по едно място, където да можем лесно да се спуснем от високия бряг за атаката.
За щастие имаше две такива места наблизо. Едното се намираше на приблизително хиляда крачки нагоре от кладенеца, а другото почти също толкова далеч — надолу от него. Ако довечера се разделихме и се спуснехме от тези два пункта, бивакуващият керван щеше да остана помежду ни. Заварих кладенчовата яма вече засипана, ала лично заравних земята, за да съм съвсем сигурен, че няма да остане никаква следа от нашето присъствие. После се отдалечихме, като отведохме камилите горе на брега по едно от посочените места. Аз вървях отзад, за да заличавам евентуалните следи. Горе трябваше да си потърсим скривалище, което да може достатъчно да ни прикрие и да не бъде прекалено далеч. Отидох на разузнаване и намерих едно отлично подхождащо място. Едно възвишение, пристъпващо досами ръба на вади, имаше от обратната на пороището страна една вдлъбнатост, която предлагаше достатъчно пространство за нас и животните ни. Там отседнахме на бивак.
Първата ми работа сега беше да пратя един пост на височината. Оттам той имаше далечен изглед, така че никой не можеше да приближи вади, без да бъде забелязан от него.
Сторих го само от обичайна предпазливост, а не защото го смятах за безусловно необходимо. В тази уединена местност не следваше да се очаква човек, а керванът най-вероятно щеше да дойде едва вечерта, когато нямаше как да бъде видян от поста. И все пак добре че взех тази предпазна мярка, защото още не бяхме се устроили съвсем и стигнали до почивка, и постът докладва отгоре: