— Мълчи! Като си помисля за това, бяс ме хваща. Тоя гяур има късмет, какъвто никой правоверен още не е притежавал. Той съсипва всичките ни планове и когато смятаме, че го държим здраво, ни се изхлузва измежду пръстите.
— Тоя път няма да ни се изплъзне!
— Може би все пак! Помисли колко много асакери има при себе си!
— От тези асакери аз не се боя. Франкът сам ще ни отвори повече работа, отколкото всички те. Ибн Асл при всички случаи има достатъчно войни при себе си, за да държи асакерите в шах. Ако ни се удаде да го предупредим, оръжието на гяура ще се насочи срещу самия него. Той иска да нападне робския керван с изненада, ала самият ще бъде изненадан от него. Истинско щастие е, че в Бербер съгледах сред асакерите на Рейс Ефендина нашия Бен Мелед, който веднага ме позна и после ми издаде всичко. Аз всъщност възнамерявах да поема директно за Хартум, но не се разкайвам за този обиколен път, тъй като по тоя начин гяурът ще ми падне в ръцете.
Шейкът на монасирите се върна. Беше чул последните думи и показваше навъсена физиономия.
— Ще трябва да се откажем от огъня, понеже не намерих никакъв горивен материал. Искам да ти пожелая и твоята надежда, да заловиш тоя неверник, да не е също така напразна. Цялата тая работа само защото се е възбунтувал срещу Ибн Асл ли е, или имаш някакво лично отмъщение срещу него?
— Второто е случаят.
— Разкажи ми! Аз съм ваш далул102 и мога да ви бъда полезен.
Менелик облегна пушката си при другите и седна. Абд ел Барак изпълни желанието му, ала по такъв начин, че косите ми понечиха да се изправят. Разказа ужасяващи истории, чийто герой бях аз, и ме обрисува като въплъщение на всички пороци и низости.
— Аллах! — възкликна шейкът накрая. — Такъв вероломник всъщност изобщо не може да бъде човек. Ама за тая работа Шейтанът е виновен. Когато Аллах създал Адем (Адам), Шейтанът поискал да уподоби делото му и изкалъпил едно същество, което имало, наистина, човешка фигура, ала притежавало душата на дявол. От това страшилище произхождат християните, докато Адем станал праотецът на вярващите мюсюлмани. Човек почти да го дострашее, като говори за тоя гяур. Да ме пази Аллах от три пъти вкаменения Шейтан! Ако го заловим, ще го огледам само отдалеч, ама такъв един зъл джин трудно се улавя. Аз не вярвам да ви падне в ръцете!
— Тоя път съвсем сигурно! — рече фокусникът. — Какво блаженство ще бъде за нас! И горко, хилядократно горко на него! Ще ми се сега вече да ми е в ръката, иска ми се…
Нубар не продължи словоизлиянията си, защото аз се изправих, скочих долу и го прекъснах:
— Ще изпълня желанието ти. Ето, имаш ме! Бях така премерил скока, че се намирах между тях и пушките. Те седяха край дупката, без да се помръдват, и ме зяпаха втренчено, сякаш бях привидение. Измъкнах двата револвера и насочих дулата към тях.
— Когато човек рисува Шейтана по дувара, той идва. Вие ме описахте като шейтан и ето че аз съм тук.
Моккадемът пръв се окопити. Посегна към пищова, измъкна го от пояса и кресна:
— Да, ти не си човек, а шейтан. Заминавай за Джехеннема, където ти е мястото!
Абд ел Барак поиска да насочи оръжието към мен. Аз го избих с един ритник от ръката му, от което то отлетя, и натиснах с крак тялото му, когато понечи да скочи. Оня се катурна назад и се отърколи. В този миг се изстреля като от пружина муца’бирът. Той беше десет пъти по-ловък и гъвкав от моккадема. Да скочи и стреля по мен, за него бе работа за секунда и аз една намерих време да се метна настрани. Куршумът му прелетя край мен и почти по същото време постникът ми се стовари върху слепоочието му, поваляйки го в безсъзнание.
Междувременно Абд ел Барак се бе съвзел и извадил ножа. Нахвърли се с него към мен. Аз парирах замахването му с един удар отдолу нагоре по лакътя, при което ножът изхвърча от ръката му. После го запратих на земята и го стиснах с две ръце за гърлото. Той удря няколко мига с ръце и крака около себе си и после на свой ред затихна в несвяст. Сега поднесох два пръста към устата и изсвирих пронизително. Сетне вдигнах двата револвера, които бях захвърлил.
Всичко това стана далеч по-бързо, отколкото може да се разкаже, като същевременно бе трябвало да внимавам и за шейка. Той още не беше се раздвижил. Седеше като истукан и ме гледаше опулено. Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да ме напуши смях от слисаната му физиономия.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — промълви сега Менелик, като се изправи бавно и посочи с показалец другите двама. — Кой си ти и какво ти бяха сторили тези мъже, та ги простря с юмрук, както Калед кучетата си?