— Аллах! Това е лошо! Колко дълго ще трае тая работа?
— Докато опасността отмине. Аз ще ти кажа.
— Ама нали все пак трябва да ям и да пия, а Аллах знае, че това не може да става през носа!
— При яденето и пиенето е позволено да вземаш през устата залъци и глътки вода, ама не пък да дишаш и говориш!
— Ще го сторя, ефенди, да, да, ще го сторя. По-добре известно време да бъда мълчалив, отколкото да се гътна от тая ужасна симм ед дамм. Заклевам се в брадите и на всички пророци, че няма да изрека нито дума.
Тримата пленници и камилите им бяха откарани горе в скривалището ни. Ние трябваше да затворим отново кладенчовата дупка и аз се погрижих да не остане никаква следа. После трябваше да инструктирам мюлазима и стария онбаши как да се държат тази вечер.
Предвиждаше се да подслушам кервана. Ето защо двете ни отделения трябваше да бъдат предвождали от гореспоменатите. Показах им, след като бях натрил гърлото на Селим с нишадърен спирт, местата, откъдето трябваше да отведат хората си долу във вади. Останалото щеше да си дойде според обстоятелствата. Самият аз слязох и се качих няколко пъти по скалните стъпала, за да се запозная добре с терена и в тъмното да не направя някоя погрешна стъпка, и се върнах после доволен в лагера — доволен най-вече от това, че двама от моите най-върли врагове бяха паднали в ръцете ни.
Но какво да правя с тях? Това се питах и това ме попита и Али Фарид, когато се настаних при него и Мустафа. За да не могат да чуват разговора ни, пленниците лежаха на известно разстояние от нас под надзора на двама пазачи. Селим се мъдреше в позата, наричана от арабите рахат ел а’да105, сиреч с подбити нозе, до Бен Нил, който прилежно го кандардисваше нещо. Младият мъж показваше същевременно толкова амбициозна физиономия, че аз отгатнах намерението му — той искаше да накара Селим да проговори. Но дангалакът не се оставяше да го изкушат да действа против моите предписания и се държеше с голяма „храброст“ за мълчанието си.
— Учудващо е, ефенди, че твоите решения всякогаш имат добра сетнина — рече мюлазимът. — Та нали знаеш, че аз често мисля различно от теб. Но сега отново осъзнавам, че винаги си е за препоръчване да се вслушвам в теб. Ето сега ние направихме по този начин един добър улов и аз съм убеден, че ще ни се удаде и да изтръгнем на Ибн Асл отвлечените жени.
— Това не би ме задоволило — отвърнах. — Аз искам не само да му отнема робините, но и самия него и хората му да арестувам и да ги предам на Рейс Ефендина.
— Това би било голям удар, благодарение на който стотици чернокожи ще съхранят живота и свободата си. Ама тая работа ще коства кръв.
— Вероятно. Но вероятно все още не значи сигурно. Но човек не бива винаги да се наглася според дадените условия, а трябва да опитва да ги овладее, да ги промени в собствена полза.
— Бих желал да видя как ще я подхванеш тая уйдурма. Днешните условия са все пак такива, че Ибн Асл идва и ще бивакува при кладенеца. Ние нападаме бойците му, бием се с тях, избиваме колкото може повече и вземаме останалите в плен. Как е възможно да се промени това и даже така да се нагласи, че да надвием неговите петдесет мъже без борба и кръвопролитие?
— Сега още не зная. Аз считам човешкия живот за най-висшето земно благо и ето защо той трябва да бъде щаден. Мога ли да стигна до целта без проливане на кръв, аз го правя. Възможно е да постигнем целта си с хитрост. Засега, разбира се, ще трябва да се придържаме към най-простия план: аз слизам по скалите да ги подслушам, а вие се спускате отдясно и отляво на кладенеца и чакате, докато получите от мен сигнал за атака.
— Какъв сигнал?
— Чувал ли си някога как изкрясква в съня си лешояд?
— Разбира се.
— Аз ще имитирам този звук. В пустинята това е толкова обичайно, че няма да привлече вниманието на Ибн Асл и постовете му.
— Но ние не можем да слезем всички долу, защото трябва да оставим неколцина стражи при камилите и пленниците.
— Двама или трима души ще са достатъчни. Пленниците ще запазят вървите си, с изключение на шейка. Той не ни е сторил нищо и навярно не храни зли намерения спряло нас. Не знаем дали племето му не би могло да ни е полезно и ето защо е уместно да се отнасяме с него по-меко, отколкото с другите двама.
— Тук съм съгласен с теб. Но какво реши по отношение моккадема и муца’бира?
— Ще ги предадем на Рейс Ефендина. Установи се, че те поддържат връзка с ловеца на роби.
— Не искаш ли да си отмъстиш на тях? Все пак са се домогвали до живота ти.
— Тези неща аз не ги съдя. Моята вяра запретява отмъщението.
Бен Нил чу думите и каза:
— Но аз не съм християнин ефенди. Нубар беше съюзник на светия факир, а и Абд ел Барак е от тяхната пасмина. Те ме примамиха в кладенеца, за да ме погубят. Ако не беше дошъл ти, щях лека-полека да си угасна. Тези двама пленници значи не принадлежат на Рейс Ефендина, а на мен.