— Кой си ти? Какво дириш тук?
— Пусни веднага детето! — повелих аз.
Египтянинът оголи зъби като някой хищник, но аз не му обърнах внимание, а го угостих, понеже не побърза да откликне на заповедта, с един юмручен удар в гърдите, при което пръстите му се отвориха и момичето падна и остана да лежи на земята, не смеейки от страх да мръдне. Той отстъпи две крачки назад, сниши се, сви юмруци и поиска да се нахвърли върху мен.
— Стой! — предупредих. — Бива ли един потомък на Пророка да се впусне в дърпаница?
Подейства за миг. Той се изправи рязко от приведената си стойка, ама що за физиономия видях пред себе си! Тя не се поддаваше на никакво описание. Кръвта се бе оттеглила от нея и по тая причина първоначалният цвят се бе променил в мръсносиво. Устните му се бяха отворили и позволяваха да се видят два реда дълги жълти зъби. Очите му святкаха, а дъхът излизаше кажи-речи хъркащо от гърлото.
— Кучи син! — изсъска ми. — Ти посегна на един шериф23. Познаваш ли ме?
— Не — отвърнах спокойно, без да го изпускам от очи.
— Аз съм шериф хаджи Абд ел Барак, моккадем на светата Кадирине „Сейид Абд ел Кадер ел Диелани“!
Я гледай! Той беше значи върховният глава на тукашните членове на онова религиозно братство, което бе наследило бродещия нощем като дух бинбашия. Когато един такъв върховен глава произхожда от основателя на братството, той бива наричан в Египет шейх, но иначе моккадем24. Тоя моккадем тук бе очаквал, че като спомене името си и аз ще се поваля с трясък, само че случаят хич не беше такъв. Като християнин аз бях напълно индиферентен към висшите ислямски титли, а пък и в нравствено отношение тоя Абд ел Барак не беше човекът, който можеше да ми окаже някакво въздействие. Ето защо останах невъзмутим.
— Вярвам ти, но защо не постъпваш като потомък на Пророка, като достойният върховен глава на едно толкова благочестиво и прославено братство?
— Какво знаеш ти за моето държане и постъпки! Не видя ли, че всички там ме поздравиха и се смириха пред мен? Падай на колене сега и ти! Ти ме удари и аз ще ти кажа с какво покаяние можеш да постигнеш опрощение.
— Аз не коленича пред никой човек, защото не съм мюсюлманин, а християнин.
И тогава той като че опита да стане дваж по-висок и широк.
— Значи християнин, гяур, краставо псе! — ревна към мен. — И въпреки това посмя да се допреш до шериф Абд ел Барак! За теб щеше да е по-добре, ако твоята майка те беше задушила при раждането ти, защото аз ще те окова във вериги и…
— Стига, не се перчи! — пресякох го аз. — Всяка закана от твоята уста е смехотворна за мен. Не си въобразявай нищо! Ти не си нещо повече от мен и нямаш над мен никаква власт. Моят консул е човекът, който може да ме съди, ако съм се провинил в нещо, само че случаят хич не е такъв. Консулът няма да пита дали си шериф, хаджия или моккадем. Пред неговите закони ти не стоиш по-горе от кой да е хамалин или чистач на лули!
— Куче! Син на куче и внук на кучешки син! Това дръзна да ми кажеш?
Тогава аз пристъпих до египтянина, така че сега само една ръка разстояние ни делеше и предупредих:
— Откажи се от тези оскърбления! Повториш ли още веднъж една такава дума, ще те просна на земята и ще отнеса до съда, че си купил роби, за да ги цаниш като келнери и поставяш като продавачки по кьошетата на сокаците. Тогава хората ще преценят дали държането на един мъж, който оставя бедни деца да гладуват и ги връзва превити, когато не му носят достатъчно пари, може да е угодно на Аллах.
Оня трепна като ужилен.
— Кой ти го каза, кой ти го издаде? Само тоя келеш е бил и никои друг. Горко му, като се прибере довечера вкъщи!
— Нищо няма да му направиш, аз ще се погрижа за това.
— Ти си щял да се погрижиш? Ти се каниш да ми предписваш закони, ти, едно християнско куче, което Аллах ще погуби в…
Абд ел Барак не стигна по-далеч. Беше повторил оскърбителната дума и аз бях задължен към себе си и към репутацията на цялото християнство да му дам онова, с което за този случай го бях заплашил. Замахнах й стоварих пестник върху слепоочието му, от което той се срина възнак на земята и остана да лежи там. Съдържателят се бе появил на вратата и чул последната част от свадата. Той приближи, изпълнен със страх, и плесна ръце.
— О, Аллах, Аллах! Ти уби моккадема!
— Не. Той е само замаян и скоро ще се свести. Отнеси го на някое място, където няма да има свидетели на неговото унижение!
— Ще го сторя, ама та бягай незабавно, иначе ще бъдеш отъпкан под краката на разгневените правоверни!
— Не се страхувам, но ако стане известно какво се е случило тук, ще пострада доброто реноме на заведението ти. Ето защо от съображение към теб ще се оттегля.