— Яз ядох и пих от твоите дарове. Сега твоите криле са разперени над мен и всеки твой приятел и враг е и мой.
Всичко се бе случило толкова бързо, че предводителят не бе намерил време да попречи. Той ми се сопна гневно.
— Защо даде нататък моите дарове? Заповядах ли ти го?
Тъй като сега бях станал негов гост и вече нищо не ме заплашваше, не беше необходимо да бъда толкова сдържан като преди.
— Споделих ги с Бен Менелик, защото се числи към мен и се разбира от само себе си, че е също така твой гост, както съм и аз. Ти действително не ми го заповяда, понеже твоето прозрение и разум ти го запретяват.
— Моето прозрение? Как тъй?
— Как тъй? — повторих аз, удивен от въпроса. — Ами защото ти нищо не можеш да ми заповядваш.
— Лъжеш се. Тук аз съм предводителят и повелителят.
— Но не и на нас. Синът на шейка не признава повелител над себе си, а аз по време на това пътуване съм, наистина, търговец, но иначе рейс ел беледийе108 на Димиат. Какво означава това, сигурно ти е известно. Ти си този, който може да се гордее, дето му е позволено да седи до мен. Бен Менелик, седни от другата ми страна! Ти си верен и опитен водач и свободен воин от племето на монасирите. Моето достойнство няма да се оскърби, ако крайчецът на дрехата ти докосне ръба на моята.
Младият мъж тутакси се отзова на поканата, разбира се, много против волята на предводителя. На тоя „кметът на Димиат“ явно му направи известно впечатление, ала въпреки това възнамеряваше да се постави спрямо мен в истинска светлина, защото каза:
— Ти действаш много самоволно, о, Садък ел Баия. Ако съзнаваше обаче какъв съм аз, щеше навярно да бъдеш по-малко самоуверен.
— Никога през живота си не съм бил без самоувереност. Но понеже още не си ми казал името си, надявам се, сега да го узная.
— Аз съм Бен Касаве, кологхаси на нашия господар.
Бен Касаве означава Син на свирепостта, определено едно многозначително име. Като го изговори, мъжът ме погледна в очакване да се уплаша. Но аз просто го надцаках.
— А мен в Димиат ме наричат с прозвището Абу’л Коф109 от което ще ти стане ясно, че съм мъж, който всява страх и ужас, но самият никога не ги изпитва. Доказателство за това получи, когато поискахте да ни вземете в плен, пък самите паднахте в нашите ръце. Бива ли приятелите ти, а също и вашият господар, да узнаят за това, или да си мълча?
Сега Бен Касаве бе натикан в ъгъла. Това му пролича по гласа, когато отговори:
— Каквото е минало, хората трябва да оставят на мира и ето как мисля, че твоята уста ще остане заключена. Когато Ибн Асл дойде утре, аз ще го уведомя, че съм ви срещнал. Не е нужно да знае подробности. Хората, които са тук, ще си мълчат, защото се боят от мене. С това всичко е наред и нека си легнем да почиваме. Щастлива да е нощта ти!
— Да бъде благословена твоята нощ!
— На нас много ни се спи. Нека нощта ти бъде без пясъчни бълхи! — казва Бен Нил.
Въпреки опасното положение, в което се намираше, тоя малък тип поздрави с дяволитост, подсказваща, че не се страхува от опасността. В пустинята човек има голяма основание да се бои от пясъчните бълхи. Това насекомо е не само неприятно, но и често даже опасно, понеже женската се забива под ноктите на краката, за да снася там яйцата си. Те набъбват до големината на булгур и причиняват зловредно възпаление, което още повече се влошава при излюпването на ларвите. В случая друго не помага, освен яйцата да се изчоплят с ножа. Значи пожелавалото нощта да остане пощадена от този паразит, бе съвсем оправдано, ала аз го чувах за пръв път като нощно пожелание.
Нощта беше тиха. Уморените камили спяха, хората — също, ала сред тях имаше може би няколко изключения. Четирима мъже даже след половин час бяха със сигурност все още будни, а именно аз, моят храбър Бен Нил, предводителят Бей Касаве и грозника. Че тия двамата не гледаха на спътника ми като на свой гост и повереник, смятам, че можех да го предположа. По тая причина сигурно бяха наумили нещо спрямо него. Като официално обявен техен хемайе110, аз не биваше да узная какво възнамеряват. Каквото имаха да вършат, трябваше да стане тайно. Затова приех, че не спят. Налагаше се да се внимава.
Те си даваха вид, че крепко са заспали, и не помръдваха. Аз от своя страна дишах дълбоко и равномерно като спящ, и то така, че да го чуват. Бен Нил даже похъркваше малко, но аз бях убеден, че той също се преструваше. Четиримата лежахме толкова близо, че двамина не можеха да си шепнат, без да бъдат усетени от другите, ако бдяха, само че не можехме да се виждаме. Вярно, звездите грееха, ала тяхната светлина тук долу в подножието на скалата не достигаше нито даже да се отличат хаиците от светлия пясък и чакъл. Двамата ловци на роби трябваше да се споразумеят. Тъй като това не можеше да стане тук, следваше да се предположи, че ще се отдалечат, и то предпазливо и само в посока от тяхната страна. Та аз реших да се насоча към тази страна, за да мога да наблюдавам изчезването им. Прибутах се към Бен Нил, доближих уста до ухото му и му прошепнах двете думи „остани легнал!“. Той не отговори, но докосна ръката ми със своята, за да подскаже, че е буден и ме е разбрал. После пропълзях в дъга до другата страна на двамата ловци на роби. Там стърчеше един скален ръб, зад който се наместих удобно. Трябваше да почакам известно време, после чух, преди да съм видял нещо, лек хрускащ шум. Някой се бе раздвижил. Сетне минаха край мен, но не вървяха, а се претъркулваха, за да се отдалечат по този начин дотолкова, че стъпките им вече да не се чуват. Аз се запридвижвах след тях. Скоро те се изправиха и тръгнаха. Аз ги следвах, пълзейки на ръце и крака. За щастие те не спряха във вътрешността на кръга от спящи, което много щеше да затрудни подслушването, а ги подминаха. После седнаха един до друг на земята.