— Какво чудо! — ахна Марба. — Ти и тоя Селим, който заради своята страхливост бе натирен от племето!
— Мълчи, о, зурна на хулителството! — повели й оня. — Не бях прокуден, а си тръгнах под напора на моята дързост, за да върша геройски дела, за каквито при вас не намирах възможност. Сега се връщам, озарен от стотици слънца на честта, и в селата на фесарахите ще ми бъдат въздигнати възпоменателни паметници, за да бъде завещана славата ми на идните поколения.
Дългият нехранимайко се обърна и се оттегли с толкова горда стойка, сякаш наистина беше някой втори Сид115 или Баяр116.
Значи Селим е бил отлъчен! Стана ми жално за него, че му бе казано така в лицето, макар сам да носеше вината за това. Защо ли не можеше да си сдържа ченето! Най-належащата работа сега беше преследването на моккадема и муца’бира и аз не можех да я предоставя на другиго. Когато го казах на Али Фарид, физиономията му изрази опасение.
— Ефенди, ще ти призная открито, че ще ми е далеч по-приятно да останеш. Да мъкна толкоз много пленници и на туй отгоре да държа в ред шейсет женоря, това май не ми е по силите.
— Ама нали пленниците са оковани, а жените на драго сърце ще те следват. Какви затруднения би могъл да имаш?
— Знае ли се. Кой може да ти обуздае една жена, а пък тук са цяла сюрия! Ефенди, не ми причинявай мъката да ми ги стовариш единствено на мен. Та нали още не зная по кой път трябва да поема с тях.
— Към Бир Мурат, накъдето най-вероятно са се насочили и бегълците. Те знаят, че Ибн Асл идва оттам, и са се завтекли към него, защото само така биха се предвардили от изнемога в пустинята. За да отида съвсем на сигурно, ще пообиколя да потърся дири от бегълците.
Нашият бивак, от който бяха избягали, беше разположен на северния бряг на вади, ала аз се изкачих сега на южния, тъй като в тази посока се намираше Бир Мурат. От височината най-напред изминах едно разстояние навътре в пустинята и се насочих сетне надясно, за да изследвам пясъка, вървейки успоредно на вади. Не ми бе потребно много време и попаднах на следите, идващи от вади и навлизащи в пустинята в южна посока. После поех обратно. Докато се спусках от височината в долината, забелязах в бивака суматоха, чиято причина не можах да установя. Жените ликуваха радостно с обичайните гърлени звуци, а помежду тях се включваше с ругатни гневният глас на мюлазима. Какво се бе случило? Разбързах се надолу. Когато достигнах дъното на вади, Али Фарид ме видя, затича се насреща ми и викна още отдалеч:
— О, ефенди, аз не съм виновен, вината не е моя!
— Какво всъщност е станало?
— Не успях да попреча, всичко се случи прекалено бързо! Хем да си беше останал!
— Ама говори най-сетне де, какво има?
Но вместо да отговори, той продължи да се тюхка.
— И аз да тръгна с тия жени в пустинята! При това беше само една. Ами какви ли ще ги чини, ако всичките ги обхване бесът!
— Али, отговори, де! Искам да знам какво се е случило!
— Убийство, двойно убийство! Ела и виж!
Той ме хвана за ръката и ме повлече натам, където асакерите и жените бяха образували кръг около пленените ловци на роби. Той се разтвори, когато стигнах, и аз видях да лежат в собствената си кръв Бен Касаве и грозника. Бяха мъртви, намушкани в сърцето. Никой не заговори и всички очи се бяха отправили към мен, за да разберат какво ще направя и кажа. Аз веднага знаех какво става. Погледът ми потърси Марба. Тя стоеше срещу мен и още държеше в ръка окървавения нож. Погледна ме почти инатливо и викна:
— Накажи ме, ефенди! Не можех да постъпя другояче. Те ме биха. Кърваво-сините дамги от камшика могат да се измият само с кръв. Вие не искахте да ги предадете на племето ми и ето че аз сама им проведох съдилище. Останалите ти ги дарявам, ала тези двамата трябваше непременно да ми принадлежат. Аз повтарям, накажи ме!
Марба дойде до мен и ми подаде ножа.
— Кому принадлежи? — попитах.
— Мой е — обясни Бен Нил.
— Тя изтръгна ли ти го?
— Не, ефенди, Марба ме помоли и аз й го дадох.
— Каза ли ти за каква цел го иска?
— Да и аз не й отказах, тъй като почитам закона на пустинята. Злодеите стократно са си заслужили смъртта. Съдията ще вземе пари и ще ги пусне да си вървят. Може би неколцина ще получат бастонадата, най-много да запрат тоя-оня за известно време. Това е всичко. Но щом като този, който следи за приложението на законите, пуска убийците да си ходят, то дълг е на онеправдания да поеме наказанието в собствените си ръце. Ако ще наказваш Марба, накажи и мен като съучастник в проливането кръвта на тези двама злодеи!
Бен Нил застана до Марба. Какво можех да сторя? Както стоеше работата, тя нищо не ме засягаше. Аз по-скоро тайно си казах, че участта на убийците навярно ще е един благотворен урок за другите пленници. И тъй, отидох до Бен Нил и му върнах ножа.
115
Сид (неуточнено — 1099), всъщност Родриго Диас де Вивор, наричан Ел Кампеадор (Воина) — испански национален герой, рицар и пълководец, воювал срещу маврите (Б. пр.)
116
Баяр, сеньор дьо Пиер дю Тераи (1476–1524) — извоювал си в Италианската война славата на най-храбрия френски рицар (Б. пр.)