— С това действително са имали предвид мен. Ти каза ли им, че съм тук?
— Да.
— Будала! — кресна господарят му. — Не трябваше да го казваш. Било е голям серсемлък от твоя страна.
Селим преви гръб, така че той образува прав ъгъл с краката, и отвърна с дълбоко разкаяние:
— Право, много право!
— Не се карай! — усмирих турчина. — Някой сигурно ме е видял. Полицаите знаят, че съм тук, така че единствената последица от отричането щеше да е влошаването на нещата за мен. Двамата служители навярно искат да говорят с мен?
— Да, незабавно! — отговори вакилхарчът.
— Тогава ги доведи!
Селим тръгна, а Мурад Насър рече страхливо:
— Аз се махам! Хората трябва да останат с убеждение, че аз нищо не знам за тая уйдурма, че нямам нищо общо с нея.
— Не. По-добре ще е да останеш.
— Защо?
— За да чуеш как ще издърпам и себе си, и теб от примката. Никой не бива нито за мен, нито за теб да говори, че се страхуваме от полицията. Аз постъпих според правото и закона, а с присъствието си ти фактически декларираш, че си съгласен с мен.
— Така ли мислиш? Е, добре, възможно е да си прав, така че ще остана.
— Ха така! Седни си спокойно до мен! Любопитен съм по какъв ли начин ще представят тези полицаи работата.
В хода на този разговор лулите ни бяха угаснали. Тъй като негърът не ни беше под ръка, запалихме си ги сами и с изпълнени с възможно най-голямо достойнство пози проследихме влизането на служителите. Те бяха арнаути, въоръжени до зъби. Не казаха нито дума и плъзнаха изпитателни погледи из стаята. После единият пристъпи няколко крачки към мен, сучейки мустак, и запита:
— Това ли са негрите?
Аз се престорих, че нито съм го видял, нито чул.
— Та това ли са негрите? — сопна ми се оня, сочейки децата. Аз и сега запазих мълчанието си. Тогава той приближи до мен, сбута ме с крак и попита разлютен:
— Ти да не си глух и кьорав?
В същия миг бях на крака и повелих:
— Назад, арсъз! Как посмя да докоснеш един франкски ефенди с мръсната си нога?
Физиономията ми явно не е била особено радушна, защото мъжът отстъпи чевръсто до спътника си при вратата, но сметна за подобаващо на достойнството си да ме предупреди:
— Пази си езика! Ти ме нарече арсъз! Знаеш ли кой съм аз?
— Един шавиш, който ще рече низш служител от полицията, с когото аз като чужденец нямам никаква работа. Ако някой желае нещо от мен, нека се обърне към моя консул, който ще ми прати един от своите гавази.
— Така и ще стане. Но преди туй ние трябва да разследваме нещата.
— Нямам нищо против, стига да бъде вършено, както си му е редът. Вие нахълтахте тук, както се влиза в обор. Не знаете ли какво е това поздрав?
— Значи мислиш, че ние на всичкото отгоре трябва да бъдем вежливи с един престъпник? — попита шавишът подигравателно.
— Престъпник? Кого имаш предвид с тази дума?
— Теб!
— Мен? Уличен ли съм в престъпление? Аз ще се оплача от вас чрез моя консул на началника ви. Никой кадия25 няма право да нарича даден човек престъпник, преди да е произнесъл присъдата, а вие сте само низши полицаи, докато аз съм един ефенди, намиращ се под висока закрила. Вие ни отказахте даже обикновения поздрав. Докато не станете по-почтителни, нямаме никаква работа с вас. Напуснете жилището ми и елате едвам когато осъзнаете какво означава да буташ един европеец с крак!
Отворих вратата. Те се спогледаха, без да се отзоват на нареждането.
— Вън!
Викнах думата по такъв начин, че Мурад Насър подскочи стреснато от мястото си. Не по-малко изплашени, полицаите се измушиха през вратата, която затворих след тях.
— В името на Аллах, какво ти скимна! — изрече турчинът. — Сега лошо ти се пише!
— Моето поведение, напротив, ще има най-добри последици — ухилих се аз.
— Не се заблуждавай! Такова нещо аз не мога да си позволя, дето съм все пак поданик на султана!
— Тук си прав. Но онова, на което не бива да се осмели поданикът на султана, може да си го разреши един франк, за когото важат не вашите закони, а само тези на неговата страна. Който идва при мен, трябва да поздрави, а който ме бута с крак, по принцип зашлевявам. В случая не го сторих единствено от съображение към теб. Сега нека си седим спокойно!
— Спокойно! — проплака той. — Аз мисля, че при нас скоро ще стане много неспокойно. Ти беше дързък и ще се разкайваш.
— Аз пък, напротив, съм убеден, че…
Бях прекъснат. Вратата се отвори полека, полицаите влязоха отново, поклониха се и поздравиха с едно „саллам“. Моята заплаха, че ще се оплача, беше оказала очакваното въздействие.
— Саллам! — отговорих аз и Мурад Насър на свой ред поздрави.
25
кадия (араб.-тур. kadi) — духовно лице у мюсюлманите, изпълняващо службата на светски съдия (Б. нем. изд.)