При пристигането си аз отседнах в „Отел д’Ориент“ и заявих най-евтината стая — тя щеше да ми служи като жилище само за днес. После излязох да се огледам за някоя частна квартира. Хотелът е разположен край Есбекийе, най-красивата открита част на града. По време на нилските наводнения по-рано тук се е образувала една обширна водна площ. Мехмед Али наредил, за да не стига водата до средата, вдлъбнатината да бъде обкръжена с канал, по чиито брегове били засадени дървета. Исмаил паша пък заповядал цялото пространство да се засипе с пръст, така че досега е на равнището на града. Една част била застроена, а другата превърната в градина с кафенета, театри и изкуствени пещери. Следобед тук често се изнасят концерти. По източната страна се намират министерствата на външните, на вътрешните работи и на финансите; на южната страна се виждат театърът и операта. Градината има площ тридесет и две хиляди квадратни метра и който види безчетните на това пространство кафе-сладкарници, бирхалета, павилиони за сладолед, заведения с оркестри, водопади и стълбове с газови фенери, няма да повярва, че се намира при „Портата на Ориента“, ако зеленеещите и цъфтящ навсякъде наоколо растения на южната зона не му го напомняха.
Аз се насочих югоизточно към Муски. Това е старият франкски квартал, където по времето на Саладин християните най-напред са получили разрешение за живеене. Тук са повечето и най-големите европейски магазини; тук движението е най-оживено, следствие на което и тъпканицата най-голяма. Улицата наистина е много тясна и задушна, ала преди да възникнат трите „fashionable“2 градски района — северозападния Есбекийе, западния Исмаилия и южния Абдин, тя е била единствената що-годе широка улица в Кайро. Всичко тук има европейски вид. Само няколко стари плоски арабски покрива, чисто египетската мръсотия и осезаемият навсякъде лъх на развалини и пустиня припомнят на човек къде се намирал Пожелае ли някой да види неподправения Ориент, то трябва да се запъти към някой от арабските квартали, а за тая цел широки пътища не са му необходими. Припомняйки си предишното пребиваване в Кайро, аз завих в една тясна пряка. Тя излизаше на друг сокак и когато го достигнах, отсреща ми помахаха от стария кирпичен дувар на една ниска постройка четирите надписа:
Beer-house Cabaret a biere Birreria Bira, inglisije we nimsawije. Сиреч на английски, френски, италиански и арабски. Четвъртият ред беше изписан с арабски шрифт. Спрях се и заоглеждах заведението. Видът му ме отблъскваше, но думата „бира“ ме привличаше. Къщата нямаше нито врата, нито прозорец, фасадата се състоеше от десет покрити с множество пукнатини дървени дирека, които носеха горната част от стената. Зад тези диреци се намираше откритата към улицата бирария. Виждаха се малкото посетители, които седяха, пушейки, на сламени и ликови хасъри или се клечеха по дървени триноги за изтезания, представляващи най-вероятно стволове. Някакъв неимоверно дебел тип — и той се потеше на едно такова седало — видя, че се кумя, замаха с две ръце и ухилен радушно, ми викна:
— Гел, челеби, гел, челеби! Арпасую пек ейи, пек ейи! (Ела тук, господине, ела тук, господине! Бирата е много добра, много добра!) Това беше турски, значи мъжът — османлия, понеже не откликнах веднага на поканата, той протегна с лявата ръка шишето към мен и замаха с дясната толкова настойчиво, че тежкото му буреподобно тяло се затресе. Столът, който беше без облегало и подобно на някоя кундурджийска тринога се състоеше само от три тънки крака и също такава седалка, не можа да издържи. Той се строши с трясък и дебеланкото се стовари със силен тътен на земята.
— Вах, вах, я сема, я асаларъм, я вюджюдюм, я асаларъм, я букалъм! (Вай, вай, о, небеса, о, деди, о, тяло, о, крайници, о, бутилката ми!) — закрещя той, държейки високо лявата ръка, но без да прави опит да се изправи.
Скочих нататък и на първо време можех само да се уверя, че последният му възглас „о, бутилката ми!“, беше добре обоснован. Тя се беше разбила в един от споменатите диреци и той държеше в ръка само празното гърло. Съдържанието се бе разляло по лицето и очите му. Другите клиенти зяпаха ухилено към него, но никой не си направи труда да помогне на пострадалия да се изправи.
— Яралъ мисиниз? (Нарани ли се?) — попитах дебеланкото, като взех остатъка от шишето от ръката му и после му попих дрехите и лицето с носната си кърпа.
— Асаларъм хеп кирилмиш! (Всичките ми крайници са потрошени!) — отговори турчинът и както лежеше по гръб, протегна към мен ръце и крака.
— Не ми се вярва — успокоих го аз. — Ако си беше увредил крайниците, нямаше да можеш да заемаш това трудно положение. Я опитай да станеш!