За честото почистване на ръцете имаше в наличност разрязани наполовина лимони. Аз бързах, колкото ми бе възможно, но не можех да наваксвам на сътрапезника си. Докато се справя с една топка ориз, при него междувременно бяха изчезнали вече четири-пет. За щастие аз не съм голям ядяч и имах следователно надеждата, че при тая камара ориз все ще се заситя. Тъкмо си взех отново шепа от него и почувствах, че срещам някаква съпротива. Дръпнах и издърпах… един, два, три четири тъмни женски косъма от ориза. При това физиономията ми трябва да се бе поудължила, защото привлече вниманието на Мурад Насър и той попита:
— Какво има? Да не си изгори устните?
— Не. Направих едно важно откритие.
Показах му космите. Той ги взе от ръката ми и ги огледа радушно.
— И какво толкоз? Аллах е отредил да растат и двете — оризът и космите. От неговата ръка произхожда всичко.
— Само че Аллах е отредил оризът да расте за храна, а косата — за украса. Помисли за плешивините по безбройните глави! Като знамение ли трябва да се възприема, когато човек намира в ориза нещо, което принадлежи на главата? Длъжен ли съм да ям космите, заради чието изчезване предписах Ел Милх ел хамид?
— Валлах, таллах! Надявам се, нямаш намерение да оскърбиш главата на моята сестра. Тези коси не произхождат от нея, а от Фатма, най-изкусната готвачка в цялото султанство.
— Коя е тази Фатма?
— Любимата слугиня на сестра ми. Тя е майсторица в приготвянето на всякакви изискани манджи, а вкусът на лимонадите й идва като че направо от изворите на Дженнет26.
По време на пътуването ти ще ядеш нейните гозби и ще имаш многобройни възможности да възхваляваш нейното изкуство.
О, горко! Да ям от тази Фатма, след като още първата дегустация бе напълно достатъчна да ме доведе до най-хубав глад! Това бе перспектива, която не бе в състояние да ме въодушеви. Повече не доведох езика си в съприкосновение с тоя ориз. Пресегнах се към кебапа, ала трябваше да действам чевръсто, защото шишкото, изглежда, счете за дълг на честта да не ме остави да се задуша от препълване на стомаха. Ако и в други отношения мислеше все така за своята изгода, то по-късно сигурно щях да се кая, задето съм дал съгласието си да пътувам с него. За да не провърви и на моите малки негри като на мен, аз им подхвърлих няколко шишчета и грижовно заоформях оризови кнедли, които те улавяха с голяма ловкост и излапваха.
Невероятно, тепсиите се опразниха! Онова, с което не бе съумял да се справи дебелакът, децата омахаха. Те от дълго време не се бяха хранили както трябва и от благодарност към моето попечителство очите им струяха радост към мен. Виждаше се, че бях спечелил цялата им любов. Те не бяха още много силни в арабския наистина, но бяха разбрали достатъчно от разговора ми с полицая, чу упорито се бях възпротивил да ги върна на техния ужасен господар.
След храна Мурад вдигна показалец, прибави към този жест една много тайнствена физиономия и каза:
— Сега иде ред на най-хубавото. Докато се намирам все още в Кахира, аз ще се отдавам колкото може по-често на тая наслада, тъй като по-късно ще трябва да се откажа от нея.
Той плесна с ръце и черньото донесе четири шишета бира, които дебелият без мое знание бе наредил да снабдят. Е, поне тази родна напитка нямаше да ми пропадне. Та отливах си аз прилежно в чашата и приключих с двете шишета еднакво бързо с турчина.
Тоя започна сега да мисли за днешната поява на призрака или по-скоро за неговата непоява, защото наистина бе убеден, че онзи ще се уплаши от присъствието на един неверник. Запитан за мнението ми, аз го успокоих:
— Аз също не вярвам, че джинът ще дойде, понеже той се страхува от мен.
— Страхува? О, не! Един джин не знае що е страх. Той няма да дойде, защото ти като християнин биваш за него нечист.
— В такъв случай действително го съветвам да не се мърси с мен, тъй като така ще омърся и него, и възпоминанието за него, че името му ще стане за резил на всички мюсюлмани.
— Ти май наистина нямаш страх?
— Не. И бездруго вече не се уплаших, когато видях за сефте джина.
— Как? Ти вече си го видял?
— Да. Поне така предполагам. Или той, иди неговият тартор ми се яви вече веднъж тук в Кахира.
— Аллах! Че кога пък?
— За това по-късно. Така или иначе няма да ми повярваш.
— Ще ти повярвам начаса. Та нали той се яви и на мен. Защо да не са го видели и други?
— Дай по-добре да говорим за належащите неща! Ти нощем на тъмно ли спиш?