— Хайде, давай! — повелих на бърборкото. — Да не би да говореше за мен?
Чувствах се принуден да задам този въпрос най-вече за това, че видях очите на Абд ел Барак отправени присмехулно към мен.
— Не, не за теб — отвърна оня най-сетне. — За Мурад Насър, моят господар. Той тръгва под моя закрила за Хартум и ето защо не е нужно да се страхува от отмъщението на тези хора.
— Ти си едно голямо плямпало и би трябвало да се упражняваш в мълчание, наместо да разправяш на всекиго неща, които и без това ще протекат съвсем другояче, отколкото си мислиш. Иди до вратата на харемлъка и съобщи на негъра какво се случи, та да знаят обитателите как стои работата.
Отпратих го, за да не стане свидетел на разговора ни с моккадема на Кадирине. Ако дърдоркото се бе увлякъл в дрънканиците си да разкаже, че се каня заранта да напусна с негрите Кайро, можех да очаквам всевъзможни препятствия, та и даже опасности. Той беше ходил до пристанището да им потърси някакъв кораб, ала аз все още не бях имал случай да го питам за резултата от отиването му. Когато се махна, развързах Абд ел Барак, така че да може да движи крайниците си и да се изправи в седнало положение. После му показах револвера си и заплаших:
— На първо време ти си още дух, по който ще стрелям, ако направи някое непозволено движение. Очаквам да останеш точно в сегашното си положение.
Египтянинът ме изгледа с поглед, в който се четеше единствено животинска ярост, после обърнатите му устни се ухилиха с превъзходство.
— Ако имаш някаква заповед за могъщия моккадем на светата Кадирине, говори!
— Аз мога да ти заповядвам също толкова малко, колкото ти на мен, но бих желал да ти направя няколко предложения.
— Слушам!
Той скръсти гордо ръце и възприе позата и физиономията на владетел, който удостоява някой поданик с милостта да бъде изслушан. Неговото държане ме накара да съпоставя влиянието на исляма върху хората с това на християнството. Каква любов, кроткост, смирение и блага дружелюбност се наблюдава при членовете на християнските братства и колко високомерно, инатливо и нагло поведение имаше този ръководител на една мюсюлманска лига! И такива са всички те, тези невежи мюсюлмани, чиято набожност се проявява най-вече в сляпото, монотонно припяване на няколко молитви: ожесточени и лишени от всякакво разбиране хора, които гледат с презрение дори на своите едноверци, в случай че не са членове на тяхното братство.
Костваше ми немалко вътрешна борба да му отговоря спокойно:
— Известни ли са ти Кутуб28 ел Кадирине, разпространявани като ръкописни брошури из страните, в които има последователи на вашето братство?
— Известни ми са — потвърди моккадемът.
— Кой ги пише?
— Всеки муаллиф може да съчини една такава брошура.
— Е, добре, аз съм такъв писател и желая да напиша подобна брошура.
— Ти? — изсмя се египтянинът. — Та ти си гяур!
— Не изговаряй пак тази дума! Ти узна как наказвам такива оскърбления. Ако напиша някоя брошура, тя ще се чете, остави тая грижа на мен! Заглавието ще гласи: „Абд ел Барак, ел Джинни“ (Абд ел Барак, призракът) и всеки читател ще научи каква окаяна роля е играл тази вечер тук моккадемът на благочестивата Кадирине.
— Посмей само! — сопна ми се оня гневно.
От това разбрах, че подходът ми е правилен. От една заплаха с властите той, както изглежда, се боеше по-малко, отколкото от един такъв резилък пред членовете на неговото братство. Само по този път можеха да се добият от него някакви концесии.
— При това не рискувам нищо — поясних хладнокръвно. — Ще те направя за посмешище пред всичките ти аратлици и ти няма да имаш власт да си отмъстиш. Но от съображение добронамерените членове на твоето братство бих могъл да се откажа да поругавам чрез теб Кадирине. И вероятно ще проявя готовност да изоставя намерението си, ако покажеш, че се разкайваш и се отказваш от отмъщение спрямо нас.
Гневна светкавица пробяга по лицето му при споменаване думата разкаяние. Той обаче превъзмогна гнева си и попита сравнително спокойно:
— В какво трябва да се състои това доказателство?
— Първо в това, че се отричаш от всички права над тези негърски деца.
— Отричам се — отвърна египтянинът с пренебрежителен жест.
— За да отида на сигурно, ще ми дадеш писмено потвърждение, че съм откупил от теб брата и сестрата!
— Ще го имаш.
— По-нататък ще ми изготвиш едно препоръчително писмо със съдържание, че всички членове на Кадирине трябва да ми оказват закрила и съдействие.
— Ще го напиша.
Моккадемът го изказа също така бързо като предишните си отговори. Аз си мислех, че изисквам много. Биваше ли да хващам вяра на незабавното му съгласие? Той ме погледна по начин, който ме направи подозрителен. Този скришен, кос поглед май означаваше засада.