Хванах го за китките и дръпнах… почти ми изтръгна ръцете, но напразно! Тогава довтаса един негърски хлапак, вероятно суфраджията3. Той държеше в ръка един мангал, с чиято жарава палеше чибуците на клиентите. Видът на младока издаваше, че е готов за всякакъв щур номер. Той хвана с машата един от тлеещите въглени и го поднесе толкова близо под носа на шишкото, че мустакът доловимо за ухото започна да се пърли. В миг турчинът беше на крак и угости хлапака с такъв бакшиш зад ухото, че оня изтърва мангала и изчезна с крясъци в задната част на бирарията.
— Сакалим, гюзел бийиким! (Брадата ми, красивите ми мустаци!) — разкрещя се озлостен турчинът, поглаждайки с две ръце малтретираното украшение. — Как можа тоя негър да посегне на украсата на моята мъжественост! Дано Аллах го пече за тоя мискинлък в най-затънтеното кьоше на джендема!
Сега, когато мъжът стоеше изправен пред мен, можех с подробности да го огледам. Не беше особено висок, но затова пък с толкова по-голяма телесна обиколка. Лицето му бе оцветено в тъмночервено, което не бе само в резултат на цъфтящо здраве. То имаше почтен израз и макар сега очите да святкаха гневно, личеше си, че при друго настроение те могат да гледат по-приятелски. Възрастта му прецених най-много на трийсет и пет години. Тоалетът му приличаше на моя: широки турски шалвари, елек и къс кубаран4 с ниска твърда яка, фес, кърпа под яката на ризата и пояс, на краката леки ботуши, само че моето облекло беше със средносив цвят, докато неговото в тъмносиньо и украсено с много златисти ширити и гайтани. Имаше вид на мъж, който не е принуден да се скъпи със съдържанието на кесията си.
Сега той опипа тялото си отзад и отпред, от горе до долу и като стигна да познае, че се е отървал с читава кожа и няколко опърлени косъма на мустака, лицето му се разведри. Протегна ми ръка и раздруса сърдечно десницата ми.
— Аллах шюкюр, саа им! Бу вакитта насъл динизи? (Слава на Аллах, здрав съм! Как се чувстваш понастоящем?)
— Понастоящем? — попитах учуден. — Ти май ме познаваш?
— А ти мен — не?
— Не мога да се сетя наистина.
— Вярвам, защото ти тогава не говори с мен. Нека седнем! Ти си немец и сигурно на драго сърце ще изпиеш чаша бира. Аз те повиках и ти трябва да имаш добрината да бъдеш мой гост.
Той си избра един по-здрав стол и аз се наместих срещу него. Същевременно си мислех за любезната съдба, на която дължах тази среща. Едва бях отупал в Кайро праха си от Джебал Абу Тартур и ето че срещнах един турчин, който ме познаваше и даже имаше май добро мнение за мен. Любопитен бях да узная кой беше той и къде ме беше видял.
— Я, валад, гиб шишатен! (Ей, момче, донеси две наргилета! ) — викна той назад.
Негърското момче приближи колебливо и остави лулите на масата с възможно най-протегнати ръце — беше го страх от евентуално повторение на плесницата. Като видя, че турчинът вече не е ядосан, събра кураж да ни поднесе въглени. Главите бяха напълнени с тумбак — един серт персийски тютюн, който може да се пуши единствено от наргиле.
— Идину кисасатен бира нимсавийе! (Дай ни две шишета австрийска бира!) — гласеше следващата заповед.
Това бе акт на вежливост спрямо мен — аз като немец щях да пия австрийска, а не английска бира. Затова пък толкова по-невежливо се отнесе турчинът към хлапака, защото едва непредпазливецът бе сложил шишетата и двете чаши пред нас и получи едно такова яко, подобрено издание на първия кафф5, че като някоя пъстърва се стрелна напреко през помещението и изфиряса през задната врата.
— Мустехаккини, булду о! (Получи си своя дял!) — ухили се турчинът и отвори шишетата да налее.
Човекът очевидно не за пръв път пиеше със западноевропеец, защото се чукна, както си му е редът, с мен. Бирата беше пилзенска, чиста „Пилзен“ наистина! Милият Ориент, полека-лека ме хваща страх за теб! Но продължавай да пиеш бира, пий си само бира! Тя е по-добра от върлата ракия, която трови кръвта и умъртвява нервите, макар Мохамед да не я забранява като виното.
Като отпихме и лулите бяха в добър подем, турчинът ме измери с поглед, засвидетелстващ приятелското уважение.
— Ти не ме познаваш, затова ще трябва да ти назова името си. Казвам се Мурад Насър и живея в Ниф край Измир. Аз съм пазарджия и имам няколко кораба в морето. Калемът6 ми се намира в Измир, но складовете ми са в Ниф. Ох, ефенди, там аз имам красиви и драгоценни вещи, които и един паша биха възрадвали. — При тези думи той допря палеца и показалеца до устните си, целуна ги, затвори очи и примлясна с език, сякаш се сещаше за нещо много красиво. — Но аз не съм само пазарджия, ами и воин — продължи той. — При моите пътувания често се налага да прибягвам до оръжията и няма човек, който да може да се похвали, че някога ме е победил. Името ми вече сигурно ти го е подсказало.