— Не, нямам такова намерение. Повече не се нуждая от теб. Надявам се да си ми казал истината и те моля да имаш предвид, че човек много трудно дарява пак с доверие един лъжец.
— Право, много право! — съгласи се Селим, като наведе толкова ниско глава, че периферията на исполинската му коса почти докосна земята. После ме остави сам.
След известно време Мурад Насър ме навести. Имаше необходимост още веднъж да обсъди подробно случилото се, при което се оказа, че е склонен да счита Абд ел Барак за обезвреден.
— Моккадемът разбра, че с нас шега не бива — каза турчинът. — Той се подписа и ще се варди да ни принуди да употребим оръжията, които държим в ръцете си срещу него.
— Аз не мисля така. Неговата първа работа ще е да ни ги измъкне. Той е способен на всичко. Не обърна ли внимание на тона, с който си взе сбогом с нас?
— Това беше яд.
— Не, подигравка. Направи ми впечатление също бързината, с която изяви готовност да подпише препоръчаното писмо. Вероятно си е имал някакви задни мисли, с които тепърва ще се запознаем. Освен това съм убеден, че Селим му е издрънкал намерението ми да напусна днес Кахира. Налага се да се постави дахабийето под наблюдение, като се следи дали Абд ел Барак ще го посети.
— Кой ще се заеме с тая работа?
— Аз не, тъй като нещата касаят мен. Селим е неблагонадежден, а и на твоя негър не можем да разчитаме.
— В такъв случай ще трябва да отида аз самият; това е най-доброто.
— Действително. Корабът се нарича „Самак“ и можел лесно да се наблюдава от близкото кафене. Задачата изисква бдителност и ето защо ще те посъветвам да отидеш сега да почиваш. Вече няма призраци и сега сънят ни навярно няма да бъде прекъснат.
Мурад Насър се сбогува и аз си легнах отново, след като бях настанил моите питомци да спят. Свещта този път бе угасена.
Когато се пробудих, предиобедът вече беше почти отминал. Селим ни донесе закуска и ме уведоми, че неговият господар още рано-рано бил излязъл и пратил вкъщи за мен разни неща. Той ги донесе и аз осъзнах, че дебелият турчин все пак не е чак толкова себичен, както си бях мислил преди туй. Той ми беше пазарил не само провизии за из път, но и други неща, които щяха да облекчат пътуването ми по Нил. И сега всичко вече опираше до пътните разноски. Ако трябваше аз да ги уреждам, в кесията ми щеше да възникне опасна дупка.
Мурад Насър не си дойде за обяд вкъщи. Беше верен на дълга си и щеше да остане възможно най-дълго на своя пост. Появи се едва в два часа и сега бе време и за мен да потеглям. От покупките на турчина багажът ми така се бе увеличил, че трябваше да викам носач. Дори един хубав чибук и везана кесия с тютюйг прибави моят домакин.
Малко преди да тръгнем, определихме да спра в Сиут. Аз не биваше твърде много да се отдалечавам, но пък заради Абд ел Барак не можех и прекалено близо да Кайро да оставам. Мурад Насър вече бе в състояние да определи, че точно след една седмица ще напусне града със сандала „Тер“30. Оттук лесно можеше да се пресметне по кое време мога да го очаквам в Сиут.
При наблюдаването на дахабийето Мурад Насър не бе забелязал нищо подозрително. Той даже лично отишъл на борда да плати пътните ми и тогава също не видял нещо, което да му привлече вниманието. Той запази становището си, че моята угриженост е излишна. Но аз твърде често бях стигал до познание, че един южняк рядко прощава оскърбление, а при Абд ел Барак нещата опираха до нещо далеч повече от една лична обида. Обичаите на Изтока ми запретяваха да предам поздрави за Кумру. А дарителката на косми Фатма оставях с удоволствие. На пътната врата се сбогувах със Селим с добрия съвет:
— Ако в мое отсъствие джинът пак се домъкне, не хленчи, ами по-добре го наложи здравата! И не брой пак три джина за осем! За „най-великия герой на своето племе“ изобщо не подобава да съзира повече врагове, отколкото има в действителност.
— Право, много право! — отговори векилхарчът, като ми изтипоса своя опасен за живота поклон и притегли същевременно ръката ми до устните си.
Един арабски мюсюлманин, който целува ръката на неверник, колко ли често се случва това. Човекът, изглежда, въпреки краткото време на нашето познанство ме бе сключил все мъничко в сърцето си и аз реших за в бъдеще да си затварям едното око пред неговите чудатости.
4. Муца’бирът31
Мурад Насър тръгна с мен и децата. Носачът вървеше отпред. Когато стигнахме при кораба, екипажът тъкмо бе приключил със следобедната молитва и сега се залови да издига голямото платно. Аз стиснах ръката на турчина и скочих на борда, следван от децата. Оставил вещите ми там, носачът вече стоеше отново на брега.