— Може да е така, ама въпреки всичко щеше да е по-добре да претрепехме неверника! Тогава нямаше да има ни най-малко съмнение за успеха.
— Такова съмнение не е нужно да има и сега. Абд ел Барак при всички случаи трябва да си има книжата и сигурно е дал на муца’бира най-подробни указания. Не се ли събуди гяурът, е, добре, ще си остане сега-засега жив, за да не ти се случи нещо на теб. Пробуди ли се обаче, муца’бирът ще му ръгне ножа в сърцето.
— Сега-засега? Значи по-късно все пак ще умре?
— Да, като наказание за това, което е прегрешил спрямо моккадема.
— Кога и къде?
— Днес той ще запази живота си, който обаче ще виси на такъв тънък косъм, че при първа възможност ще се скъса.
— Навярно в Сиут, където той иска да слезе и да чака турчина?
— Това не мога да кажа, защото човек трябва да се съобразява с обстоятелствата, а ние не знаем дали те ще бъдат там благоприятни за нас.
— Тогава той ще ви се изплъзне, понеже там ще се махне от очите ви.
— О, не. Нали знаеш, че още не е предрешено докъде ще пътувам с теб. Трябва да ти кажа, че имам заповед да остана при гяура.
— За да го наблюдаваш?
— Да. Не бива да го изпускам из очи. Трябва да бъда толкова учтив и внимателен с него, че да спечеля доверието му. После няма да ми представлява трудност да докарам нещата дотам, че да ме задържи при себе си като слуга.
— Планът е добър и аз ще ти дам добра препоръка пред оня. Ами сетне ти ли пак ще си тоя, дето ще го убие?
— Не. Моккадемът има желание да го види как умира, за да може в неговия последен миг да запрати подире му проклятието на един правоверен мюсюлманин.
— Ами моккадемът все още се намира в Кахира!
— Днес да, но той също ще тръгне на юг, към Хартум и още по-далеч.
— Навярно по някоя работа на светата Кадирине?
— Да. Той получи едно писмо, което прави това пътуване необходимо. На юг има един изключително благочестив и учен факих34, който постъпи в Кадирине и е замислил един голям план, който ще разпространи свещения ислям по цялата земя. Той се казва Мохамед Ахмед или Ахмед Сюлейман35, не знам точно, а планът му е от такова голямо значение, че ако го доведе до осъществяване, ще донесе на нашата Кадирине такъв блясък, че моккадемът реши да се отзове на позива на мъжа да го посети, за да уговори с него всички подробности. Та виждаш значи, че Абд ел Барак също отива към Хартум и там ще срещне това християнско куче. А може и по-рано да се натъкне на него. Аз ще се погрижа това да стане, понеже знам с какъв кораб ще пътува моккадемът.
— Това, което чух сега, е извънредно важно. Да, сега проумявам, че не е необходимо тоя гяур да бъде пречукан на дахабийето ми. Там горе на юг чуждоземните консули нямат власт като тук и никой няма да го е грижа за изчезването на един гяурски кучи син. Моккадемът сигурно ще пристане в Сиут и ще слезе. Ако ти съумееш да задържиш там дотогава неверника, то ще ти е лесно да го предадеш в ръцете на Абд ел Барак и аз се надявам, че чужденецът няма да успее да се изплъзне от неговото отмъщение. Ама ти бива ли да говориш за тези неща? Трите документа, които трябва да му бъдат задигнати, сигурно ще да са от голяма важност. Ти запознат ли си със съдържанието им?
— Не. Муца’бирът го знае, понеже трябва да прочете книжата и да провери дали са истинските. А на мен моккадемът не се довери, защото…
Беше прекъснат. На борда пристигна един мъж с фенер в ръката — по всяка вероятност именно муца’бирът Нубар, очакваният фокусник и джебчия. Беше взел от долу фенера и го носеше. Съглеждайки тримата, той дойде при тях и поздрави:
— Миса ’л-хер! (Добра вечер!)
— Ахла ва сахлан ва мархаба!36 — отговори рейсът.
— Мархаба! — вметнаха другите двама.
Обикновено хората казват само думата „мархаба“, означаваща тогава „добре дошъл“, фактът, че капитанът си послужи с обстоятелствената формула, даваше да се отгатне какво уважение храни той към „най-прочутия апашин“ на Египет. Трябваше да го огледам тоя фокусник и мошеник и подадох малко глава. Той остави фенера на най-близката тютюнева бала и неговата светлина падна ярко върху лицето и фигурата му. Беше на една възраст с моккадема, имаше същия цвят и негърски отпечатък на лицето и не беше чак толкова висок, но далеч по-широкоплещест от оня. Този човек бе поне толкова силен, но вероятно по-обигран от Абд ел Барак, неговият достопочтен доверител. Беше облечен в дълга тъмна роба, препасана с въже, в което бе тикнат един нож. На краката си Нубар носеше сламени сандали. Това бе облекло на беден мъж, ала от ушите му висяха тежки златни халки, а по пръстите блестяха най-малкото десет драгоценни пръстена с искрящи камъни. Гласът му звучеше гордо и със самочувствие, когато се осведоми: