— Пътувай с Шейтана към джендема! — изсъска ми той.
— Колко ти заплати Мурад Насър за мен?
— Само сто пиастъра — заяви оня, предугаждайки следващото.
— Не лъжи! Двеста за мен и сто за двамата чернокожи. Той сам ми го каза, преди да дойдем на борда, и аз му вярвам повече отколкото на теб!
— Сто! — заинати се капитанът.
— Триста! И ти ще ми ги върнеш, защото ще напусна дахабийето ти.
— Мурад Насър ми даде само сто. Впрочем за мен ще е върховно блаженство да не те виждам повече Джендемосвай се значи! Но ти пътува с мен от Булак до Гиза. Това прави петдесет пиастъра, така че имам да ти връщам петдесет.
— За това късо разстояние петдесет пиастъра? Е, така да е, пресмятай го, както щеш. Аз няма да си тръгна, а ще остана, докато местната полиция се произнесе по случая.
— Това може да трае няколко седмици!
— Знам, но аз имам време.
— Аз също!
— И при това ще се отвори дума защо не желая да продължа да пътувам с теб. Аз ще изчакам решението на свобода, докато вие в хапуса ще имате възможност да размишлявате дали е препоръчително да смятате един християнин за будала.
С тези думи се отдръпнах от злощастната група.
5. Рейсът на хадифа
Крачейки край лежащия откъм брега борд, аз погледнах към сушата и видях да стоят там трима мъже, чиито фигури бяха ярко осветени от горящия асфалт. Муца’бирът не беше сред тях. Около нас цареше вечерната тишина, а ние бяхме говорили високо, да, дори се бе крещяло, така че тримата мъже са могли да ни чуят от близкия бряг. Мястото, на което бяхме пристанали, иначе изглеждаше усамотено.
Когато спрях да огледам трите особи, единият пристъпи по-близо и попита:
— Не е ли това дахабийето „Ес Самак“?
— Да — отговорих.
— И ти си пътник?
— Така е.
— Откъде?
— Франк съм, от Алемания37.
— От Алемания? — провикна се мъжът с тон, от който пролича, че се радва на срещата си с един немец. — Не ми се сърди, че ще те питам накъде се каниш да идеш!
— Към Сиут.
— С този кораб? Пази се!
— От кого?
— От всички, с които си на борда. Когато идвахме насам, видяхме да се промъква един човек, когото много добре познавам. Той, изглежда, искаше да чуе какво си говорите. Беше муца’бирът Нубар.
— Той беше на борда, за да ме окраде, ала не му се удаде.
— Благодари на Аллах, че така се е случило! Лесно можеше да стане по-лошо.
— Имате ли време?
— Да.
— Тогава те моля да дойдеш за миг на борда!
Дадох един тласък на трапа и той легна отсреща, но веднага се почувствах сграбчен и дръпнат назад. Беше рейсът.
— Какво ти скимна? — нашепна ми той, сякаш не искаше да бъде чут от брега. — Кой има право да кани хора тук — ти или аз?
— И двамата.
— Не, само аз. А точно този човек, когото познах по гласа… — Той спря по средата и не посмя да продължи, защото дъската бе получила стабилно положение и тримата тъкмо идваха на борда. Когато кормчията ги съгледа, незабавно изчезна в един люк. „Стюардът“ го последва със същата бързина. За рейса май щеше да е най-добре да можеше да се направи на невидим — тези хора явно му идваха крайно не навреме. Но той не можеше нито да изчезне, нито да ги изгони, и ето как в крайна сметка остана, като сложи длани една върху друга на гърдите, докосна с десница сърцето, устата и челото и се поклони почти толкова дълбоко, както бях виждал да го прави векилхарчът на моя турчин. От този поздрав със сигурност можеше да се заключи, че тримата новодошли, поне предният от тях, не бяха обикновени хора.
Първият беше мъж в разцвета на годините си, крепко сложен и доколкото можех да различа, изискано облечен. Носеше широки бели шалвари, тъмни полуботуши и поръбено със златиста сърма синьо сетре, около кръста шал от червена коприна, на който висеше отстрани закривена сабя, а отпред надничаха инкрустиралите със злато и слонова кост ръкохватки на два пистолета. От раменете му се спускаше бяло копринено наметало. Чалмата на главата му беше от същата материя и със същия цвят. Лицето, чиито тъмни очи се спряха с изучаваща доброжелателност върху мен, беше обрамчено от черна брада. Без да зачете рейса, той ме поздрави:
— Аллах да те дари с щастлива вечер!
— Бъди благословен! — отговорих аз късо, но вежливо. Неговите придружители се поклониха мълком пред мен, което ме застави да им направя същия поклон. Сега той се обърна към рейса и запита строго:
— Познаваш ли ме?
— Щастието да зърна твоя лик, ми се пада повторно — отвърна запитаният по ориенталски маниер.
— За теб не е било щастие. Нямаше ли тук още двама мъже?