— Моят кормчия и прислужникът за чужденци.
— И никой друг?
— Не, Са’адетак. Моряците ми отидоха в кафенето.
— Двамата защо изчезнаха? Къде се дянаха? Да не би в трюма при плъховете?
Рейсът не се осмели да отговори. Наведе глава.
— Значи все пак! Много добре зная какво се канят да вършат. Повикай ги, ако не искаш камшикът да заиграе!
Той посочи единия от придружителите си, от чийто пояс висеше един бич. Мъжът умееше да се държи властно. Рейсът го бе нарекъл Са’адетак, което означава „Твоя милост“ и се употребява в тая форма само спрямо високопоставени персони. Старият се завтече към люка и викна надолу. След известно време изчезналите се появиха и спряха в омърлушена поза и също така унило настроение до мачтата. През туй време непознатият ми махна да го последвам. Качи се горе при руля и ми даде знак.
— Седни до мен, защото ми се струва, че трябва да проведем съвещание! И приеми една европейска пура!
Седнах от дясната му страна, а първият му придружител зае място от лявата. Този мъж беше подобно облечен, само че по-скромно, и също носеше ятаган. Носителят на камшика остана прав встрани. По един знак на неговия господар, той измъкна от пояса една кутия и му я подаде. Повелителят взе от нея две пури — една за мен и една за себе си. Вторият придружител ни даде огън. Мога да кажа, че това бяха евтини пури. Ама колко ли бе заплатил египтянинът за тях! Тъй като наблюдаваше лицето ми, аз издухах дима през носа с възможно най-голямо удоволствие.
Това, изглежда, го зарадва, защото попита като някое момче, което е почерпило друго с парче шоколад:
— Понрави ти се, а?
— Отлична е! — похвалих аз.
— Хората казват, Корана забранявал пурите. Ти какво ще речеш по въпроса?
— Няма как да ги забранява, защото по време на спускането на Корана такива още не е имало.
Той ме погледна в лицето сащисан.
— Аллах! Съвършено вярно! Нека сега само ми дойде някой! Но тютюнът е запретен, както някои тълкуватели твърдят?
Понеже се държеше по такъв начин, аз се усмихнах непринудено.
— Не се оставяй да те залъгват с бабини деветини! Когато европейците за пръв път видели как жителите на Америка пушат, от хеджра38 били изминали осемстотин и петдесет години.
— Що думаш! Ти знаеш толкова точно годината? Известна ти е също хеджра? Аз съм разговарял с немци, които много по-добре от мен са познавали Корана и всички тълковници. Аллах е велик, а вие немците сте умни. Ти какъв си?
— Употребявам колкото се може повече мастило и годишно похабявам стотици стоманени писци.
— Разбирам! Ти си учен, може би даже някой мусанниф, който се намира тук, за да напише за нас книга?
— Отгатна! — усмихнах се аз.
— Това е хубаво. Това е добре. Това извънредно много ме радва. Аз също съм се наканил да пиша книга.
— Върху какво?
— За робството.
— Това е една изключително завладяваща тема. Надявам се, ще изпълниш доброто си намерение?
— Разбира се! Липсва ми само едно — заглавието! Защото, виждаш ли заглавието е главата на книгата и ако тая глава нищо не чини, то цялото тяло е гламаво. Ама откъде да взема акълийско заглавие? Ти си професионалист. Сигур ще можещ да ми дадеш някой добър съвет?
— Е, има писатели, които пишат много добри книги, пък не могат да им намерят подходящи заглавия и ето как се обръщат към други, чиито глави бъкат от отлични заглавия, но пък не умеят да скалъпят и една разумна страница.
— Може и така да е. Ами при теб как стоят нещата?
— По нашия край имаме една поговорка, която гласи: „Говори си, както Бог дал!“ Разбираш ли я?
— Да. Човек трябва да говори непринудено и естествено.
— Точно така пиша аз.
— Какво заглавие би ми препоръчал?
— Е, например: „Робската епидемия на Судан“ или „Робски пазар и хуманност“.
Някой друг вероятно щеше да се слиса от тези предложения, ала той се плесна запленен по коляното.
— Имам го, имам го! Даже две заглавия наведнъж! И то таман двете, които ми трябваха, само дето не щяха да ми дойдат на акъла. Сега ми липсва само предисловието.
— Дали не ти липсва и въведението, а?
— Действително, защото човек не може все пак да започне току след предисловието. И сетне самото робство, какво и как да пиша за него?
— И накрая заключението! — отбелязах с голяма сериозност.
— Да, заключението е най-главното, защото ако то не е добро, книгата ще мяза на кон без опашка. И най-подир, когато съм готов, кой ще я отпечата? Знаеш ли?
— Засега още не. Но ако имаме възможност да говорим по-честичко по тоя въпрос, сигурно ще ми хрумне правилното решение.
Колко странно! Само преди късо време над мен витаеше смъртна опасност, а сега седях на същото място, водейки беседа, по-забавна от която здраве му кажи. Когато този мъж при пристигането си на борда буквално повали с трясък рейса, ми се стори като някой паша със седем конски опашки, а пък сега чувах, че искал да напише книга, за която му липсвало ни повече, ни по-малко от… всичко. Неговото държане към рейса ме бе накарало да очаквам земетресение, а ето че той си бъбреше с мен, сякаш тъдява нямаше хич никакъв капитан. И как ли му бе текнала идеята на тоя мюсюлманин да се занимава с робството? Аз само се бях пошегувал и последните думи също бях подхвърлил на майтап, ала той веднага го прие на сериозно:
38
хеджра (араб. higra) — начало на мохамеданското летоброене, започващо от бягството на Мохамед от Мека в Медина — 622 г. от н.е. (Б. пр.)