— Стани тогава! Ще се смиля над теб. Предполагам обаче, че ще отговориш също така искрено и на един друг въпрос.
— Какъв въпрос? Ще кажа всичко.
— Ще го узнаеш. Ти не бива да оставаш при тези закоравели злодеи. Седни до каютата и не мърдай!
Разбрах намерението на Слугата на справедливостта. Кормчията трябваше да бъде държан далеч от неговия рейс, за да не може онзи със заплахи и обещания да го склони да премълчи очакваното от него признание.
Рейс Ефендина нареди сега да потърсят три лампи и когато бяха донесени и-запалени, се спусна с Любимеца и мухамела45 на „Еш Шахин“ в споменатия вече люк — всеки с лампа в ръка.
Видях, че старият рейс стисна устни — навярно не само от болката, причинявана му от камшичните слинове, но и от страх пред откритието, което сега следваше да се очаква. Не желаех да гледам повече този човек. Някой по-млад престъпник щеше да събуди нашето милосърдие, ала той беше възрастен мъж, който грешеше от истинско желание за злини, макар да стоеше вече с единия крак в гроба. Заслужаваше ли той все още съчувствие. Християнинът може би и тук ще отсъди, меко, но гражданинът, а сигурно и психологът, не можеше да си го позволи. Тръгнах към кърмата при кормчията. Той протегна ръце към мен.
— Ефенди, благодаря ти, задето се застъпи за мен! Аз съм сродник на рейса и не можех да се махна от него. Не съм искал да ти сторя нищо лошо и затова във всичко си мълчах.
— Но трябва все пак да осъзнаваш, че мълчанието ти не беше право!
— Та нали нищо нямаше да мога да променя. Трябваше ли да ти издам рейса?
— Да, и тогава нещата нямаше да се влошат толкова. Ахмед нямаше да се качи на дахабийето; той бе привлечен насам едва от нашите високи приказки. И нямаше да открие също, че този ветроход е робски кораб.
— Роб… ски… кораб! — заекна той ужасено. — Кой… кой… го… твърди?
— Рейс Ефендина, а той е познавач.
— О, нещастие, о, обърканост на моите мисли! Аллах, Аллах! Тялото ми се клатушка, краката ми треперят и душата ми потръпва. Аз потъвам в морето на горестта и въртопът на ужаса ме смила надолу в дълбините на отчаянието! Коя душа ще се смили над мен и коя ръка ще се протегне да ме спаси?
— Мълчи! Не кряскай толкова! Не бива да привличаме внимание върху себе си. Признаваш ли, че дахабийето е предназначено за отвличане на роби?
— За отвличане не, но за превоз на плячката.
— Ти си вече почти шейсетгодишен. Имаш ли близки?
— Един син и няколко внука и внучки, югозападно в Губа-тар, където се намира и жена ми.
— Това е в близост до свободните бедуини улед Али, които познавам. Бягай при тях и остани там, докато тази работа тук се забрави. Имаш ли пари?
— Само няколко пиастъра, ама и тях ги държи рейсът.
Събрах онова, от което можех да се лиша, и му го дадох.
— Забелязах, че зад кормилото е вързана една малка лодка. Спусни се по въжето, за което е закрепена, и бягай после бързо оттук!
— С най-голямо удоволствие, о, с какво удоволствие! До една година всичко ще се забрави и после ще мога отново да се покажа. Ама как да стигна горе до кормилото? Хората ще ме забележат!
— Няма, защото сега ще мина напред и така ще ги занимая, че да насочат вниманието си единствено към мен. Ти внимавай! Веднага щом забележиш, че никой не гледа насам, тичай нагоре по стъпалата.
— Да, да, ефенди! О, каква благодарност…
— Не дрънкай, по-добре действай! Аллах да закриля бягството ти и да не позволява повече да попадаш на такива грешни пътища!
— Никога вече няма да сторя зло! Ефенди, никой мюсюлманин нямаше да бъде толкова милостив с мен, ти обаче, който си християнин, ме…
Повече не чух, защото се бях отдалечил от него, запътвайки се към мачтата, където започнах да разпитвам хората на Рейс Ефендина за техния „Сокол“. Те бяха изпълнени с възхита от отличните качества на своя плавателен съд, в който всички вкупом започнаха да ме убеждават. А когато им съобщих, че ще пътувам с тях, така се струпаха около мен, че на стария кормчия бе предложена желаната възможност за бягство. Видях го да взема на бегом стълбите и да изчезва зад пушека от асфалтовата паница. Който ми кажеше сега, че скоро щях да го срещна, не при бедуините улед Али, а горе в Судан, надали щях да му повярвам.
Ахмед Абд ел Инсаф се върна сега със своите двама придружители. Вече се опасявах, че ще потърси най-напред кормчията и веднага ще открие неговото бягство, ала той дойде директно при нас до мачтата и се обърна към рейса:
— Първом искам да уредя още една странична работа. Колко пари за пътни ти плати този ефенди?
— Сто пиастъра — продължи да твърди дори и сега старият нагъл грешник.
— Ефендито обаче говори за триста. Ти значи посочваш двеста по-малко. Един от вас иска да ме измами. На теб аз не вярвам. По-скоро допускам, че ефендито се заблуждава с двеста в свой ущърб. От това излиза, че те са петстотин, които ти веднага ще му наброиш.