— От него! Ох, управителят го мрази, защото той често се отнася грубо с него. Ако препоръката идеше от някой друг, Дауд ага нямаше да се провини толкова лошо към теб. Аз ти дължа голяма благодарност и не ми се иска да те пусна. Прощавай, ако съм твърде дързък! Моля те да разгледаш моето жилище и ако ти хареса, за мен ще бъде голяма радост и чест да те видя като свой гост.
Той го каза с тон, от който си пролича, че един отказ би го наскърбил. Жена му вдигна умолително ръце към мен, а синът рече:
— Ефенди, остани! Главата много ме боли, а ти ще можеш да ми помогнеш, ако нещата се влошат.
— Е, добре, ще остана — обявих аз. — Управителят ще ви предаде вещите ми, които се намират още при него. Но очаквам, че няма да ви бъда в тежест.
— В тежест? О, не! — успокои ме мъжът. — Аз не съм беден. Аз съм Исмаил Бен Калил, мирашорът52 на пашата, и мога да ти предложа същото, което би получил при управителя. Позволи ми да ти покажа жилището си, а вие отидете бързо при Дауд ага и донесете нещата на ефендито.
Разпореждането се отнасяше до носачите, които тутакси се отдалечиха. Началникът на конюшнята ме преведе през няколко врати до една голяма и хубава ъглова стая, една от вратите на която водеше към двора, през който бях дошъл. Той се зарадва, че помещението ми хареса, и помоли за извинение, че трябва да ме остави за няколко мига, за да се погрижи за сина си.
Ето как все пак бях намерил подслон в палата, и то при мъж, който ми беше сто пъти по-приятен от недодялания управител.
Исмаил скоро се върна. Той ми донесе, за да ме почете, лула и собственоръчно я запали. После дойдоха носачите с двете пушки и останалото ми имущество. Единият от тях ме осведоми:
— Ефенди, ние трябваше да кажем на Дауд ага къде се намираш. Когато той чу, че си прочут лекар и имаш шише на живота, се разкая, задето бил неучтив спрямо теб, и нареди да те помолим да го приемеш. Дауд ага е много болен. Нашите лекари му казаха, че някой ден щял да се пръсне. И ето как той рече, Аллах те бил проводил като единственият, който можел да му донесе помощ.
— Добре, кажи му, че бива да дойде.
И на ум не ми идваше да бъда злопаметен към черния шишко заради неговото поведение, по-скоро си казах, че „болестта“ му ще достави материал за един забавен разговор. Той не остави дълго да го чакат. Изпитах кажи-речи съчувствие, виждайки разкаяната физиономия, с която приближи към мен.
— Ефенди, прощавай! — помоли. — Нямах представа, че си толкова…
— Не говори повече! — прекъснах го. — Няма какво да ти прощавам. На Рейс Ефендина липсваше подобаващата учтивост; той беше този, който извърши грешка.
— Ти си много добър. Бива ли да седна при теб?
— Ще те помоля.
Дауд ага зае място срещу мен и началника на конюшнята. В това седнало положение се виждаше далеч по-ясно отреди какъв чудовищен обхват има неговото тяло. Той беше по-корпулентен от Мурад Насър, моят шишкав турски приятел. Дъхът му излизаше почти хъхрещо, бузите му наподобяваха добре натъпкани торбички, а лицето беше така налято с кръв — това се виждаше въпреки черния цвят на кожата, та навяваше предположението, че някой апоплектичен удар ще сложи край на живота му, стига да не умреше преди туй от нарушение в храносмилането. Забелязвайки, че го оглеждам внимателно, той въздъхна:
— Лъжеш се, ефенди. Аз не съм толкова здрав, както си мислиш. За съжаление хората винаги смятат тлъстите за здрави.
— Аз не. Лекарите от Алемания много добре знаят, че човек е толкова по-близо до смъртта, колкото е по-тлъст.
— Аллах да ме закриля! Кажи бързо, колко дълго ми остава още да живея!
— Кога яде за последен път?
— Заранта, ефенди.
— И кога ще ядеш пак?
— По обяд, значи след половин час.
— И какво си похапна заранта?
— Много малко — само една кокошка и половин овнешка плешка.
— Какво ще ядеш на обяд, Дауд ага?
— Също много малко, именно другата половина на овнешката плешка, пак кокошка с купчинка ориз не по-голяма от чалмата ми и в допълнение само още една риба, дълга четири педи и паница негърско просо, варено в мляко.
— В такъв случай се опасявам, че няма да доживееш вечерта!
— О, небе, о, земя! Сериозно ли говориш?
— Да, напълно сериозно. Ако аз изям само четвъртината от това, което ти сега изброи, страхувам се, че ще се пръсна.
— Е, да, ти! Твоето тяло и моето тяло. Та нали в моето отива шест пъти повече, отколкото в твоето!
— О, не! Или мислиш, че нашите тела са само празни качета? Ти си ял не само преобилно, но и болно. Чувам, че страдаш от стомашни болки?
— Право са те осведомили. Тези болки не се издържат.
— Можеш ли да ми ги опишеш? Къде те боли?