— Тук — проплака негърът, слагайки ръка върху областта на стомаха.
— От какво естество са болките? Нещо те пробожда?
— Не. Болката е тъкмо в това, че хич нищичко не чувствам, все едно нямам нищо в корема си.
— А, да, да, разбирам! И кога настъпват тези болки? Редовно или нередовно?
— Много редовно, току преди софрата, така че веднага трябва да ям.
Дадох си труда да потисна напушилия ме смях и даже показах много сериозна физиономия.
— Това наистина е много лоша болест!
— Води ли тя до смърт? — попита Дауд страхливо.
— До неминуема, ако не се вземат бързи мерки.
— Тогава кажи бързо, можеш ли да ми помогнеш? Ще те възнаградя със злато!
— Аз ще те излекувам безплатно. Когато човек знае вече названието на болестта и познава съответния лек, много лесно може да помогне.
— Как се казва моята болест?
— При французите тя се нарича фам при англичаните хангър53, а тукашното наименование не е необходимо да знаеш.
— Хич и не искам да го знам, стига само да можеш да ми назовеш правилния цяр.
— Той ми е известен.
— Кажи го тогава, кажи го бързо! Аз съм управител на пашата и имам бол пари. Повтарям, ще ти платя в злато!
— А аз повтарям, че няма да приема заплащане. Въпреки това няма да ти се размине, без да се бръкнеш в кесията. Какво те посъветваха местните лекари?
— Трябвало да гладувам. Те казват, стомахът ми бил слаб.
— Глупците! Налице е тъкмо обратното. Ти имаш много здрав стомах. Нашите лекари наричат тази болест носорогски или хипопотамски стомах. Ето защо ти не бива да гладуваш, а да ядеш, много да ядеш.
Лицето на Дауд ага просия от възхита. Той се плесна с тлъстите ръце по коленете.
— Да ям трябвало, да ям бивало, даже щяло да ми помогне яденето! О, Мохамед, о, халифи! Това е лек, срещу който нито моето сърце, нито разумът ми възразява!
— Това е единственото лекарство, което е в състояние да ти помогне, само че трябва да се взема по правилен начин.
— По какъв начин, ефенди?
— Веднага щом почувстваш голямата празнота в стомаха, поклони се седем пъти по посока Мека. После трябва да седнеш и да ядеш, докато чувството за празнота изчезне.
— Ама какво? Както трябва да ям?
— Всичко, което ти е вкусно. Когато се почувстваш после по-добре, надигни се, за да се поклониш сега девет пъти към Мека, и то толкова дълбоко, че главата ти да докосне земята.
— Ще съумея ли да се справя?
— Трябва!
— Ами ако не стане?
— Трябва, иначе лекът няма да помогне, Прибегни към ръцете! Ако ги опреш здраво на земята, ще докараш до нея и главата. Само опитай!
Негърът се изправи послушно и направи опита. Забавно бе да го гледаш как бе застанал на четири крака и се стремеше да досегне с глава килима. Но още по-интересното бе, че ми се удаде да остана сериозен. На шишкото му натежа, насили се да оправи нещата, ала изгуби равновесие и се претърколи. Но бързо събра сили и поднови опита, който сега наистина му се удаде.
— Става, става! — провикна се радостно. — Ама ще трябва да го върша тайно, иначе като нищо си погубвам славата на моя сан. По-нататък какво още трябва да правя?
— Да вършиш благодеяния.
— Към кого?
— По пътя за насам видях мнозина със заболели очи, повечето бяха деца. Ослепели са от някакво възпаление, а мухите бяха накацали стеклите им очи, хранейки се с гнойта.
— Да — потвърди той, — има стотици такива деца. Седят по пътищата, за да молят минаващите за някой дар.
— Е, ти си богат, а Пророкът повелявала се дава милостиня. Ако искаш да оздравееш от моето целебно средство, нареди да дойдат петдесет такива слепи деца, за да дариш на всяко по два пиастъра. Ще го правиш веднъж на три месеца.
— Ще го правя, ефенди, защото съм убеден, че твоят цяр е отличен. Ти си велик лечител и аз за късо време ще разнеса славата ти по всички страни край Нил, че и още по-нататък. Таман сега получих празнотата в корема. Бива ли да си вървя, та да ям?
— Да, побързай! Но не забравяй поклоните, нито после слепите деца!
— Веднага след ядене собственоръчно ще им раздам парите. Надявам се, ще имаш добрината да ме посетиш, за да се убедиш в моето добро здравословно състояние. Ти си християнин; но въпреки това ти пожелавам дано всички порти на Дженнет бъдат отворени за теб, понеже не прояви жестокостта един болен корем с глад да лекуваш.
Дауд ага ми протегна ръка и се отдалечи. Началникът на конюшнята се бе държал много сериозно и мълчаливо. Сега той пусна една лека усмивка в брадата си.
— Ефенди, ти си не само умен хеким, но и майтапчия и добър човек.
— В какъв смисъл добър?
— Защото се грижиш за слепите.