— Е? — попита моят домакин. — Как ти харесва? Ти, наистина, не си познавач, но въпреки това ще признаеш, че още не си виждал такова животно.
— Това е раджи пак54 — отвърнах сухо.
Този израз Исмаил навярно не беше очаквал, защото ме погледна удивено.
— Какво знаеш ти за раджи пак! Чул си някога думата и си я запомнил. Казвам ти, моите очи никога не са съзирали такъв ат.
— Виждал съм и по-хубави. Впрочем аз съм на мнение, че този пъструшко е послушен кон.
— Това е издъно погрешно. Виж само огъня в очите му! Той сега си въобразява, че е сам и никой не го наблюдава. Аз ще направя опит да изляза и ти веднага ще видиш колко много се лъжеш.
Исмаил отвори вратата и излезе на двора. Жребецът го съгледа, вдигна се тутакси на задните крака, дотърча в галон и се извъртя да хвърли къч към него. Мирашорът щеше да бъде ударен, ако не се бе изтеглил бързо в ходника и зарезил вратата.
— Виждаш го шейтана! — изтътна ядно той. — Всеки друг кон щеше да хукне боязливо из двора, а синът на Геената специално идва да ме нападне.
— Това е доказателство за неговата чиста кръв. Вие сигурно неколкократно сте му причинявали болка и той е станал опърничав и вироглав. Случва се даже някоя обикновена кранта да убие господаря си с копита и зъби, задето се е отнасял зле с нея. А при един благороден кон като този петнист не е нужен дори подобен повод, за да го направи непримирим. Вие сте се държали издъно погрешно с него.
Възхитителен беше погледът, който Исмаил Бен Калил сега ми хвърли. Така би погледнал един професор учениците си, ако им хрумнеше да го поучават по небесна механика. Той избухна в звънлив смях.
— Погрешно сме се държали? И как мислиш, че трябва да се постъпва с конете?
— Като с приятели, а не като роби на своите ездачи. Конят е най-благородното животно. Той има по-ярко изразен начин на мислене от слона, та дори от кучето. Остави ли се да го принуждават, той вече не чини нищо, защото се отрича от благородството си и се превръща в подло, безчестно създание. Благородният кон се принася в жертва. Той вижда сигурната смърт пред очите си и въпреки всичко препуска към нея, в угода на своя ездач. Конят гладува и жадува заедно с господаря си. Той се радва и скърби задно с него, би могъл човек да каже, ако животното бе способно на човешки душевни вълнения. Конят бди за него и когато подуши опасност, му я известява. Изречи на някой благороден кон неговата сура в ухото, кажи му думата на „знака“ и той ще полети с теб като вихър и няма да спре, докато не рухне мъртъв!
— Ефенди, какво знаеш ти за една дума на знака и за повтаряната всяка вечер сура в ухото? Това са тайни, които притежателят на никого другиго, нито даже на първородния си син не издава.
— Зная го. Аз притежавах един чистокръвен шаммарски жребец, който си имаше своята тайна и своята сура, която всеки път преди лягане му шепнех в ухото. Той беше толкова ценно животно, че нямаше да го дам и за три като този петнист.
— Как? Ти си притежавал шаммарски жребец?
— Да. По онова време се намирах при хаддедихните от племето шамар. Но да я караме накъсо! Ти се боиш да не си навлечеш гнева на пашата и преди малко мислеше, че не съм в състояние да те освободя от тази грижа. Ти си на мнение, че един франк не умее да язди и не е никакъв познавач на коне. Аз искам да ти докажа противното. Ще възседна коня и ще го яздя.
— В името на Аллах, какво ти хрумна? Ти ще си строшиш врата!
— Аз не мисля така. За мен ще бъде удоволствие да ти докажа, че сте се отнасяли погрешно с този благороден кон. Повикай сина си и конярите, за да се научат как е правилно да се върши това!
Мирашор ме сметна за някой аджамия, който се подхвърля за зла воля на опасност, чиято големина не умее да прецени, и всячески се постара да ме отклони от намерението. Аз обаче исках да му докажа, че бедуинът не превъзхожда европееца. Отидох да си взема от стаята моя светъл хаик, а той потърси междувременно хората си. Те се събраха в едно помещение, което граничеше с ниската постройка на конюшнята, и от което човек лесно можеше да се покачи на нейния плосък покрив. Надойдоха и други сеирджии. Накрая до вратата се дотътри запъхтян и управителят и видна с все глас:
— Ефенди, какво си наумил! Чувам, че си искал да седнеш на гърба на тоя шайтан. Пази се от него! Падна ли аз от гърба му, може и да отърва живота, защото моите кости са обгърнати от меките възглавници на плътта ми. Ама хвърли ли той тебе, кокаляците ти ще се разхвърчат като някое плъхово гнездо, в което е скочила котка.
— Не ми бери гайлето! Ти яде ли, о, Дауд ага?
— Да, ефенди.
— Чувстваш ли още болки?
— Не.