В двора бях посрещнат с въпроси от зрителите. Те искаха да знаят дали могат да рискуват да слязат при мен и аз уверено им отговорих утвърдително. Въпреки това те се появиха — от страх пред Петнистосивия — много колебливо, а като ги помолих да дойдат с мен до конюшнята, последваха ме с голяма нерешителност. Едва ги съгледал, жребецът започна да удря с четирите крака около себе си. Аз пристъпих към него и с милване и придумки докарах нещата дотам, че той се успокои и даже позволи да бъде докоснат от тях. Считаше ме за свой господар и ги търпеше заради мен.
Посъветвах да го пуснат отново в двора. Когато това стана, пояздих няколко пъти в кръг, после слязох и поканих началника на конюшнята да седне на седлото. Исмаил се поколеба. Работата май му вдъхваше опасения, но на повторното ми увещание в крайна сметка го стори. Жребецът малко се възпротиви и се изправи няколко пъти на задните крака, ала се подчини на приятелските ми уговорки, така че ездачът можа да обиколи в галоп неколкократно двора. Когато Исмаил слезе. Петнистият бе оставен на открито, а ние — началникът на конюшнята, управителят на сарая и аз, се отправихме към трапезарията, където щяхме да обядваме.
Тъй като местните обичаи не позволяваха на жените и дъщерите да се хранят заедно с мъжете, а единственият син на дома се бе оттеглил, оплаквайки се от главоболие, обяд щеше да бъде сервиран всъщност само на мирашора и мен. Управителят беше вече ял и седна на известно разстояние от нас. Но тогава бе поднесена истинска планина от мазен ориз и стафиди и в добавка към нея един голям поднос, върху които лежеше цял печен овен без главата и предните крака. Той ухаеше така подканящо, че Дауд ага прочисти леко гърло. Когато това не даде желания резултат, той започна да кашля, и то така многозначително, че Исмаил трябваше да е варварин, за да не го разбере. Та попита той значи черния дали би хапнал с нас.
— Не — заяви безформеният, като отри с ръка уста. — Аз вече ядох.
С това нещата щяха да бъдат уредени. Но аз си отрязах едно парче от бута и като сложих първата хапка в устата, разтеглих такава блажена физиономия, че дебелият не бе в състояние да устои. Вярно, той беше отказал, ала имаше начин да се оправи грешката. И той се хвана за него, като се обърна към мен:
— Ефенди, стомахът ми отново започва да ме боли. Пак оная ужасна празнота.
— Значи трябва да ядеш.
— Позволи тогава да се отдалеча!
— Не, не ти се позволява — намеси се Исмаил Бен Калил. — Затова пък ти се разрешава да ядеш заедно с нас.
— Щом е такъв случаят, ще се наместя до вас. Само малко ще опитам.
Дауд ага си послужи с арабската дума „дак“, която означава вкусвам, опитвам, и аз си признавам, че бях любопитен за този начин на опитване. След като примъкна възглавницата си и седна при нас, той откъсна, без да си служи с нож, другия бут и понечи да го поднесе към устата, за да го обработи със зъби. Тогава аз го улових здраво за ръката.
— Стой! Да умреш ли искаш?
— Да умра? Опазил Аллах! Защо питаш така?
— Преди ядене се покланяш седем пъти към Мека! Разбрано?
— Ама аз нали няма да ям, а само ще опитам!
— Все същото е дали ще консумираш много, или малко. Предписанията на лекаря трябва строго да се съблюдават.
— Имаш право, ефенди. Става дума за моя живот и аз съм длъжен да се подчинявам.
Дауд се надигна, обърна се по посока Мека и направи седем дълбоки поклона с капещия бут в ръка. После се натъкми и започна да „опитва“. Ех, и ако това беше опитване, то бих желал да знам какво ли ще значи ядене! Потръгна ми досущ като с Мурад Насър, моят дебел турски, приятел в Кайро. Преди още да съм изял и половината от моето малко парче, бутът беше изчезнал. После дойде ред на половината гърди, които с виртуозна ловкост бяха отделени от костите. Докато моята ръка беше оставила в оризовата планина само една прелестна вдлъбнатинка, сарайският управител откъсна цяла лавина, от което последва огромно свличане на планинските пластове. Блестящо бели оризови глетчери и колосални местни морени изчезваха зад могъщата му захапка. Не можех да продължа яденето, защото се бях отдал изцяло на зяпане и дивене. Мирашорът си познаваше човека и не му обръщаше никакво внимание, а само се стараеше да следва неговия пример. Случи се тъй, че оризовият Чимборасо57 ставаше все по-нисък, а овенът — все по-постал, докато накрая останаха само костите. Тогава големият ядяч обърса ръцете си в дългата, минаваща околовръст всички ни кърпа и отдъхна дълбоко.