— Болките ми изчезнаха. Хвала и слава на Пророка!
— Значи вече не чувстваш празнота в стомаха? — попитах аз.
— Не. Та нали ядох вкъщи.
— В такъв случай Исмаил Бен Калил ще пожелае друг път вкъщи да опитваш, а тук да ядеш. И сега наистина ли свърши?
— Да. Или има още нещо?
— За ядене навярно не, защото ние се заситихме напълно. Къде обаче останаха деветте поклона?
— Помогнете, халифи! Почти ги бях забравил. Я кажи, ефенди, защо ми разпореди преди ядене само седем обикновени поклона, а след него девет, и точно тези с глава до земята?
— Защото такова е било предписанието на халифа Хашим, в чийто палат трябвало да бъдат правени тези поклони преди и след ядене.
— Тогава дано ме подкрепи сега този достоен за уважение Хашим, та блясъкът на моята слава да не изгуби равновесие и тупне по носа си!
Дауд ага се надигна изтежко, застана с лице на изток, където се намира Мека, и хвърли всички възможни сили да изпълни жестокото предписание. Успя да се справи — със силни пъшкания и охкания — само благодарение на това, че всеки път, повличай от тежестта си, падаше по колене. Това бяха такива неописуеми напрежения и движения, че на мен, макар да се пазех да се изхиля високо, сълзи ми потекоха по страните. Ето какво беше наказанието за дебелия, задето ми бе казал в лицето, че аз като християнин загрозявам стаята с аетите на Аллах.
Негърът се почувства толкова каталясал от усилията, че заяви, трябвало незабавно да се прибере вкъщи, за да поспи. Стоеше да се очаква, че сънят отново ще постави болния му стомах в болезненото празно състояние, след което със сигурност щеше да последва една обилна вечеря. Може би някой ден във „Вад ен Нил“58 щеше да бъде публикувано, че той своя господар, пашата, е подял и довел до банкрут. Ние двамата останахме още известно време да поседим и побъбрим за Пъстросивия. Мирашорът се показа щастлив, задето ми се бе удало да вразумя жребеца. Та нали сега всички надежди бяха налице, че конят ще търпи и други ездачи на седлото. Исмаил призна, че един европеец би могъл все пак да бъде по-добър познавач на коне от един египтянин, и изслуша внимателно напътствията, които му дадох относно обноските към жребеца. Тъй като ме бе видял на стремената само в тесния двор и аз му бях дал да разбере, че го превъзхождам не само на теория, но и на практика, в което той, изглежда, се съмняваше, предложи утре преди обяд да направим една езда из пустинята и аз напълно естествено се съгласих. Та нали щеше да е истинска наслада да полетиш с едно такова животно по пясъка.
Първата половина на следобеда беше минала, втората бях замислил да употребя за една разходка из града, като исках при това да съм сам. Ето защо не поканих началника на конюшнята, който навярно с удоволствие щеше да ме придружи. Предопределено ми било да изживея една важна среща, която смятах за доста по-далечна. Та насочих се значи не към пристанището, а към града и стигнах до варосания гроб на някакъв шейх, при който един мост прехвърляше канала. Тъкмо се канех да стъпя на него и спрях изненадан. Съгледах една много дълга и много слаба, облечена в бяло фигура, която носеше на главата си огромна гъжва и идваше по моста към мен с една особена кандилкаща се походка. Вярно ли виждах, или се заблуждавах? Та това беше сухият като чироз векилхирч на моя приятел Мурад Насър! Сега той също ме видя и спря сепнато.
— Селим, ти ли си наистина? — викнах му.
— Право, много право! — отговори той със своя гърлен глас, като ми направи отдалеч един от своите рисковани метани. — Слава на Аллах, защото теб диря.
— Дириш ме? Аз те мислех при Мурад Насър в Кайро. Трябва някоя важна причина да ви е накарала да напуснете града по-рано, отколкото бе смятано.
— Ти сигур си мислиш, че Мурад Насър се намира с мен тук в Сиут?
— Саморазбираемо!
— Лъжеш се. Аз дойдох сам да те навестя.
— Защо? Но чакай! Не му е мястото тук на моста да говорим за такива неща. Нека потърсим някое кафене. Това ще е най-доброто.
— Това е най-доброто — откликна Селим, като направи един поклон и после се обърна да ме последва в града.
Скоро съгледахме едно кафене и влязохме. Намерихме едно тихо кътче и поискахме да ни донесат лимонада. Сега се осведомих:
— И тъй, защо си дошъл сам да ме търсиш?
— Защото моят господар ми заповяда — гласеше не особено умният отговор.
— И каква му беше с това целта?
— Не биваше да стоиш сам тук.
— Я гледай! Да не би да мисли Мурад Насър, че се боя?